tag:blogger.com,1999:blog-70406129912372948002012-01-27T16:00:59.521+02:00Сайт за литература.Vuzel Bаrаkаnoreply@blogger.comBlogger6881100tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-732523221907959412012-01-27T15:45:00.001+02:002012-01-27T16:00:59.537+02:00<b>Пословица е малката <a href="http://bulgarski1.blogspot.com/2011/11/0018-literatura.html">литературна форма</a> на поетичното народно творчество</b>, състояща се от малко, ритмизирано изречение, носещо обобщена мисъл, народна мъдрост, извод с дидактически уклон.<br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://1.bp.blogspot.com/-U2r1XVJDcQI/TyKtEMoWoFI/AAAAAAAACiE/hQ703R8Jjok/s1600/poslovica_v_literaturata.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="185" src="http://1.bp.blogspot.com/-U2r1XVJDcQI/TyKtEMoWoFI/AAAAAAAACiE/hQ703R8Jjok/s320/poslovica_v_literaturata.gif" width="320" /></a></div><div style="text-align: center;"><br /></div>Пословицата е популярна още в<br /><ul><li>латински език — proverbium, adagium,&nbsp;</li><li>френски език — proverbe,&nbsp;</li><li>немски език — Sprichwort,&nbsp;</li><li><a href="http://angliiski-ezik.blogspot.com/2010/06/0169-angliiski-ezik-english-language.html">английски език</a> — proverb,</li></ul>Като от гръцкото название на пословиците — paroimia — идва и научната терминология в <a href="http://bulgarski1.blogspot.com/2011/11/0018-literatura.html">литературата</a>, като <br /><ul><li>паремиология — раздел в литературознанието, занимаващ се с <a href="http://istoria4.blogspot.com/">историята</a> и теорията на различните пословици;</li><li>паремиография — записване на пословичното творчество, събирането му и издаването му.</li></ul>Всяка пословица е словесна форма, несвързана с каквото и да е отделно и самостоятелно литературно или фолклорно произведение, която влиза във фразеологията на масовата реч под формата на съвет, извод, назидание, потвърждение на мъдрост, нещо като афоризъм.<br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://2.bp.blogspot.com/-ZmQX0Sjqqe4/TyKuBblQO3I/AAAAAAAACiM/SPCP8gJpXQY/s1600/poslovici_v_literaturata_998467.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="http://2.bp.blogspot.com/-ZmQX0Sjqqe4/TyKuBblQO3I/AAAAAAAACiM/SPCP8gJpXQY/s320/poslovici_v_literaturata_998467.gif" width="205" /></a></div><div style="text-align: center;"><br /></div>Затова можем да обобщим, че пословицата е сбито по смисъл литературно творчество, образно и завършено по форма изречение, с поучителен смисъл и ритмован изказ, като всеки сам може да посочи многобройни примери:<br /><ul><li>Лозето не ще молитва, а иска мотика.</li><li>Днес булка, догодина люлка.</li><li>Каквото почукало, това се обадило.</li><li>Каквото посееш, това и ще жънеш.</li><li>Каквото си надробил, това и ще ядеш.</li><li>С твоите камъни, по твоята глава.</li></ul>…<br />------------------------------------------------<br />&nbsp;<span style="font-size: x-small;">Фотоизточник: google.images</span><div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-73252322190795941?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Vuzel Bаrаkаnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-20426572834308110022011-08-23T08:45:00.007+03:002011-08-23T08:49:39.349+03:00 Драги участници и приятели на e-Lit Сайт за литература, <br /> <br /> Ние, редакторите на сайта – Росица Пиронска, Димитрина Тончева, Владимир Сабоурин и Дачо Господинов, имаме удоволствието да Ви поканим на втората годишна среща на сайта. В рамките на събитието ще бъдат наградени и <br />победителите в конкурса „Любовен човек”, организиран съвместно от сайта и Клуба на дейците на културата, гр. Ловеч. <br /> Срещата ще бъде в Клуба на дейците на културата, гр. Ловеч на 05.09.2011 г. От 12.30 ч. <br /> Очакваме ви! <br /> <br />------------------------------------------------ <br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2042657283430811002?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-79724341590269391312011-07-19T07:37:00.015+03:002011-08-20T07:53:16.664+03:00E L I T <br />Сайт за литература <br />и Клуб на дейците на културата, <br />гр. Ловеч <br /> <br />обявяват <br /> <br />обявява <br />поетически конкурс <br />"Любовен човек" <br /> <br /> <br />1. Конкурсът е явен <br /> <br />2. Право на участие имат всички пишещи на български език в коя и да е точка от света <br /> <br />3. Участниците трябва да изпратят до 3 (три) свои стихотворения (може и публикувани) в прикачен файл в .doc, придружени с име, телефон, пощенски и електронен адрес на имейл: luboven_chovek@mail.bg след платена такса от 3 лв. (1,5 евро) по сметка в лева в Общинска банка, клон Троян: <br />BG 65SOMB 9130 10 37138901 BIC SOMBBGSF <br />Титуляр: Дачо Господинов Дацков <br /> <br />4. Конкурсните творби ще се оценяват от жури в състав: <br />Димитрина Тончева <br />Росица Пиронска <br />Владимир Сабоурин <br />Дачо Господинов <br /> <br />5. Крайният срок за предаване на текстовете - 25 август 2011-а. <br /> <br />6. За отличените автори е предвидена публикация на английски и български език в чуждоезиково литературно издание. <br /> <br />7. Награди: <br />1-ва награда – 100 лв. <br />2-ра награда – 50 лв. <br />3-та награда – 40 лв. <br />В зависимост от събраните финансови средства е възможно сумата да бъде увеличена. <br /> <br />8. Официалната церемония по връчването на наградите ще бъде в Клуба на дейците на културата, гр.Ловеч на 5 септември 2011 г. от 12.30 ч. в рамките на годишната среща на eLit Сайт за литература. <br /> <br />------------------------------------------------ <br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7972434159026939131?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-63136100990490316662011-07-17T16:47:00.006+03:002011-07-17T16:52:58.433+03:00В последно време започнах да губя вярата си в българското слово и в съпътствуващия го умствен процес. С нарастващ ужас забелязвам, че каквото и да бъде изречено или логически доказано на родния ми български език няма абсолютно никакво значение. Съвършенно безразличие посреща каквото и да било разкриване на каквито и да било потресаващи факти и никакво възмущение не предизвиква изричането и на най-необикновените и фрапантни публични лъжи. Каквото и да бъде казано, не само в обикновен разговор, но и в най-отговорна форма от облечени във власт хора, на ниво държава, съд или политика, не носи никакви последствия и всякакви твърдения поразяващи със своята абсурдност и фалшивост, биват пускани в циркулация, само за да бъдат забравени от всички на следващия ден. Своеобразната публична деменция е сякаш символизирана от беззъб квартален алкохолик, интервюиран от случайни и апатични телевизионери, фъфлещ мъдрости от типа, че „всички са маскари!”, без да е имал никога храбростта сам да се погледне в огледалото. Разрушителната ръжда на една много специфична българска корозия на истината и яснотата е покрила ламарините на всяко публично учреждение, властова институция или катаджийска будка и е оцветила ежедневието на българския човек в особен кафяво-кален колорит на униние и безнадеждност. Удивителен публичен „дискурс” се е наложил навсякъде и особено в „юриспруденцията”, в съда и правораздаващите органи, сякаш елементарната логика, изучавана някога в училищата е забранена и на нейно място се е настанила паралогиката на псевдолозите-фантасти, чието подобаващо място е в трактатите за мисловните разстройства. Мотивите на съд и прокурори звучат налудно, когато свождат своите абсурдни и нелепи решения до суверена, т.е. данъкоплатеца, който им плаща, за да получи от тях правосъдие. Физиономиите на тежки престъпници и техните истински злосторства остават скрити в качулките на якетата им или пък се появяват триумфиращи, когато магистрати от типа на Пенгезов, Сантиров, Георги Марков, Лазар Груев, Спартак Дочев и подобни ги освобождава и на практика ги защитава с пунктуалистични доводи или пък ги хоспитализира с нелепи диагнози. В най-лошия случай делото се връща за доразглеждане. Ломброзо тържествува в публичното и медийно пространство показвайки дегенеративни физиономии и победно дефилирайки от екраните с посткомунистическите черепи на Румен Петков, Алексей Петров, Райдовски, Цвятко Цветков, Гиню Ганев, Цветелин Кънчев, които ни разказват "играта" и ни просвещават в тънкостите на политическия дискурс. Но вместо публично изумление или потрес, улицата, масовото народонаселение и развеселените цигани съставляващи, така да се каже преобладаващото обществено мнение, удрят по две-три гроздови и пускат чалга канала, ако не е дошло още времето за Слави. Българският език е загубил до такава степен смисъла си, че младите хора постепенно започват да го избягват, като носител на зъл, свадлив и безнадежден глас от миналото, глас на лъжата, който трябва да бъде забравен и заменен с логичния и смислен английски. Мисля, че много от тях вече го използват повече като ругателен език, като махленско арго за разпри и обиди, за общуване между простаци, докато те си спелват и даунлоудват истинските неща на английски помежду си или със своите връстници по света. Изключвам Гетото, защото по принцип там младежта не говори български, освен гореспоменатите ругателни изрази, смесени с около 300 индоевропейски думи. Последните мохикани на българската словесност в самотно отчаяние и нищожни тиражи, в мъждукащи публикации и затулени блогове се опитват да кажат, да оспорят, да хвърлят светлина. Всуе. Няма кой да ги чуе, няма кой да прочете, никой не се интересува, никой не помни, че съществува "език свещен на нашите деди". Мисленето е заподозряно като излишно, умствената дейност като безполезно занимание на гламавци, добрият изказ и изящната словесност са за "аутсайдери", които не принадлежат на днешната българска реалност.<br />Защо тогава седя и пиша тези редове? Нали знам, че онези неколцина, които може би ще прочетат онова което съм написал, мислят като мен и даже го знаят по-добре от мен, а останалите няма никога да го прочетат?<br />Това е основният въпрос, който си задавам от доста време и на който нямам достатъчно разумен отговор. Ако наистина имаше някакво значение написаното, изпятото, изкрещяното по площадите, нали днешната действителност щеше да бъде друга, обществото нямаше да е в плен на престъпния криминално-кадесарски свят от нечетящото книги подземие, а щеше да е затворило подземието с изчадията и да е хвърлило ключа в дън гори тилилейски? Нима ще се окаже прав писателят Соломон Волков, когато пише след значителен и сериозен анализ на епохата, че Сталин е титан, защото е променил завинаги историята на планетата със своята безмилостна решителност да действува, докато поетите и интелигентите са хвърляли своите литературни копия с писец на върха към ботушите на бронзовия истукан, обляни в сълзи и затрупани в смачкани стихосбирки, мятали са гневно своите острилки, писалки, ноти и поеми срещу ботуша настъпил здраво гърлото им. И в крайна сметка не са променили нищо, освен шанса някои да останат живи, а други да се откупят и да получат по някоя дребна привилегия…Освен, онези разбира се, несретните, които са замръзнали, клекнали в студа край някоя дупка в леда, служеща за клозет, като поета Манделщам или пребити с с тояга в главата от Шахо Циганина като Сашо Сладура в кариерата край Ловеч. Способността да убиваш, „това най-просто човешко умение” както го нарича самият Исак Бабел, гениален разказвач и неуместен чекист в болшевишката Конармия, по-късно размазан от същия онзи ботуш, защото е имал неправилната политическа антропология и е носил очила, не е нашата сила. Ние не се научихме от нашите мъчители, ето вече 65 години, как се измъчва човек, как се режат пръсти с лозарска ножица, как се взимат рушвети, как се бие паднал човек с железни прътове от 20 души с черни якета, как се нанася удар с метален бокс в лицето или от изневиделица - с гола бръсната глава - в носа на някой неподозиращ, уж да си вземеш огънче от него. Как се пребива невинен арестуван човек с тояга и се хвърля на свинете. Как се говори с бездарен, гъгнив глас баналност след баналност за „общото благо” и след това как се хилиш като хиена над баламосаните глупци, които те избират за президент, макар да си бил слуга на господарите ти от комунистическото Гестапо. Как се става внезапно милиардер от довчерашен копой, пазещ властта на Политбюро и как от правоверен марксист–ленинец се преобразяваш в масон, а по-късно и в колекционер и ценител на скъпоценни антики, изкопани от нашата земя от иманяри и доставени до “капото” от бивши подопечни кадесари, станали по съвместителство търговци на дроги и музейни ценности като Димитър Иванов - Митьо Гестапото?<br />Това не го можем, това не го научихме; хората на действието, на побоя, на подлостта и насилието, неспирани от никакви вътрешни и, както се вижда, външни или законови забрани, ни „разказаха играта”, разкатаха ни фамилията, прогониха ни или смачкаха когото можеха да докопат и след триумфалното ни завръщане в „семейството на европейските народи”, седнаха здраво върху главата на стадото, наречено българи. Знам, че е несправедливо да се обобщава за всички наши сънародници, но наистина „лошото” победи България, не без помощта на нашия собствен народ , както разбира се и на неговите бездарни и подкупни лидери. Истината е, че народа е който съвсем демократично избира постоянно на власт комунисти, подобни на агента Гоце и търпи Станишев да се усмихва като приказен шебек от някаква лоша приказка със сюжет "Синовете на Политбюро", които „пак са тука, на всеки километър, от червеното знаме родени”. А от другия етничен ъгъл наднича „народния представител” на ДС Доган, с чаша уиски и пура в ръка, ръководейки криминалната си империя и раздавайки порцииите от охраняваните си от държавата сараи.<br />Стана вече кристално ясна схемата по която беше тласнато през всичките тези 21 години българското общество. Най-коварните от водачите на Партията в съдружие с босовете на Държавна Сигурност и под закрилата на своите босове от КГБ извършиха социален преврат, маскиран като преход към демокрация. Целта им беше чисто материална, което като материалисти те не би трябвало да крият дори. Методите им на "преход" бяха типични за тях от 9/9/44 и до днес. Първо и най-важно беше да се запази страха, техния най-верен съюзник. Вместо "държавният страх", страха от институциите на репресията, която беше вездесъща, се появи и насади дифузния страх от неуловимия, ненаказуем и всемогъщ криминален престъпник, който тайно или явно беше закрилян от новата "демократична" държава и от съдебна система, изцяло инфилтрирана и ръководена от ДС. Законът на силата, на куршума, на пребиването и рекетирането, на "силовите бригади" , на масовата битова и ненаказана престъпност стана ръководен принцип. Това не беше случайно, а съвсем умишлено, първо, за да компрометира истинската демокрация и второ, да осигури "хляб' за огромната армия от кадри на бившата ДС от ниските звена, пълчищата от биячи, военизирани спортисти от типа на "хранените хора" на прабългарските ханове или "опричниците" на Иван Грозни, съгледвачи те или просто криминалите, които са били винаги "социално близки" по израза на Сталин. Третият и особено полезен ефект за, както ги наричат "кукловодите" на прехода, беше масовото напускане на страната на всички онези, които се обезкуражиха, че в България може да се започне честен малък бизнес, че има някаква гаранция за човека, неговата и на децата му сигурност и лична собственост и че може да се живее достойно. Това беше истинската победа на злото, защото успя да прогони много от своите потенциални противници и да премачка най-важното в сърцето на един народ: Надеждата, че има смисъл, че има някакво бъдеще, че сме се отървали от изродската система, която ни беше превърнала в безпомощни роби.<br />За инфлациите, пирамидите, манипулираните недоимъци, контрола върху медиите, присвояванията на собственост е ненужно да се говори, защото всичко вече е ясно за всички, но е вече прекалено късно това да се промени. И резултатът е видим с безпощадна яснота за всеки, който пожелае да го види. За какво става дума, мили мои сънародници?<br />Ами, става дума за един измиращ народ, за една история на един измиращ народ, и няма защо да се преструваме, че не виждаме това. Един полумъртъв език, една въздишка от умъртвените села, където някога са живели хора, които днес са само географски обозначения на смъртта. Оставени на доизживяване кретащи бабички, полуразрушени църкви, затлачени с боклуци реки, кални улици по които се движат изкаляни овце и овчар с гуменяци и бейзболна шапка на която пише NY GIANTS. Няма миризма на хляб и тичащи деца, няма родове, няма сватби, освен циганските, има Скайп и сиромашки преводи от гурбетските спестявания, достатъчни да се продължи още малко агонията. Безнадеждни градове от панелни блокове с ръждясали балконни конструкции, пустинни площади от мрамор с паметници на дебелокраки хора с метални ямурлуци, шмайзери и стиснати в посока на небето юмруци, по които през зимата се пързалят изкорубени от живота хора с такета и пълни с кисело зеле найлонови торбички. По изкъртените улици са паркирали двойно Майбах и Бентли автомобили, а наоколо безразлично обикалят с цигара в уста дебели полицаи, които по нищо не се различават от онова, което някога наричахме "мицове". Прехода не се състоя, те "пак са тука", те никога не са си ходили. Ние си отидохме.<br />И все пак, доколкото ми е дадено словото, доколкото все още съществува нашият прекрасен език на който говоря и който ми е завещан като майчин език, отказвам да мълча, отказвам да се примиря с гибелта на всичко за което са мрели по бойните полета нашите деди и прадеди, отказвам да приема смъртта на езика ни, културата ни, музиката, генетичната ни история и всичко останало, което представлява за мен България. Мисля, че дори да останат една дузина хора, които съхраняват в себе си тази памет, все пак не всичко е загубено. Ако пък дори една дума от написаното има някакъв смисъл за някого и го накара да се замисли, това ще е знак, че не винаги ботуша и злото побеждават, че словото може би е по-силно от оловото. <br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Любомир Канов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6313610099049031666?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-13292838282942422262011-07-12T21:36:00.008+03:002011-07-12T21:41:30.909+03:00има и вечност<br />летният вятър<br />ни топъл нито студен<br />цял ден ме подканя<br />да последвам душата си<br />във висините<br />прави тялото ми прозирно<br />освобождава пръстите ми<br />превръща ежедневието в полет<br />на пух и вече<br />не съм тук облак съм<br />нося се<br />до последната капка сън<br />където нищото е море<br />съвсем истинско<br />като чувство отвъд<br />като потръпваща песен на<br />птици които живеят живота ми<br />като теб<br />като вечния шум на сърцето<br />моето сърце<br />едно две три четири<br />три две едно<br />бродя в съня ти<br />сега<br />трепетлика<br />небето чернее с всяка секунда<br />обсебва<br />а аз съм в ръцете на вятъра<br />дъжд<br />отрезняващ пълзи през байрите<br />първа капка по прозореца<br />след пороя плачещи градини<br />очите<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Росица Пиронска, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1329283828294242226?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-24680835917751178112011-07-02T19:10:00.007+03:002011-07-12T13:16:10.784+03:00<blockquote></blockquote>убихме и последния лебед<br />като копеле върху замръзналото езеро<br />събрахме плачещите му пера<br />и се радрънкахме за загубата им<br />изпейте ни още нещо момчета/ нахранете ни с ноти<br /><br />прободохме последното свещено сърце<br />сега всички висят окачени в кланицата<br />смеем се докато момчетата пеят по задължение<br />катран&забранен блус на перата<br />изпейте ни още нещо момчета/нахранете ни с мъка<br /><br />признавахме единствено нашите тела<br />в последната нощ на всички възможности<br />последната нощ край комините<br />последната нощ в гаражите<br />изпейте ни още нещо момчета/нахранете ни с нотите<br />на тъжните стари блусове<br /><br /><br />оставаме... надживели лудостта<br />вечерята е сервирана студена<br />момчетата са сервирани мъртви<br />най-нежните млади поети наоколо<br />пейте за луната момчета/слънчевата светлина<br />е уморена<br /><br />слънчевите момчета вече ме могат да изпеят<br />Катран &Старият блус на перата<br />подтиснати, мъртви<br />китарите мълчат<br /><br />хайде в гробницата... начело със стария Хамонд<br />долен и лепкав единствения блус<br />блусът смазан от попа<br />пейте за тъгата момчета/блусовете тук стават<br />все по-лоши<br /><br />умъртвихме и последния зародиш<br />най-после децата няма да засвидетелстват<br />ада<br /><br />----------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Превод: Росица Пиронска</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 А. Я. Кауфман, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2468083591775117811?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-11980591849160634922011-06-27T13:17:00.011+03:002011-06-27T16:25:46.171+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-PcX0a2p9RcM/TgiDY4ORWmI/AAAAAAAAAug/8CE9phYBc8I/s1600/Rage.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 128px; height: 200px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-PcX0a2p9RcM/TgiDY4ORWmI/AAAAAAAAAug/8CE9phYBc8I/s200/Rage.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5622888598204406370" /></a><br />Издателство "Сиела" ви кани най учтиво на представянето на романа “Ярост” от Христина Панджаридис и Димитър Стоянов. <br />Роман, за който Поли Мичева, талантливата литературна журналистка, казва: “Определено "Ярост" има много голям потенциал ...и ми навя асоциация с книгите на Стиг Ларшон - "Милениум". Критика към съществуващата система, човекът срещу корпорациите и световната финансова машина, лични истории, преплетени с "криминален" елемент”.<br />Текстът е вик от натрупан гняв на обикновенните хора, превърнал се в ярост, към съвременната международна система. Гърция и Испания са само началото! Ще леем ли отново кръв? И чия?<br />Докато държавите се опитват да се спасят, всяка за себе си, налагайки тежки “мерки за заздравяване на икономиката”, изградената от стотина хиляди над държавни богаташи, “Система”, води нов тип, скрита и необявена война. Не срещу определена държава или етническа група – а срещу човечеството! Целта - заграбване на всичко от всички, в полза на тази група хора, давещи се в разкош.<br />Шестима интелектуалци, с различни професии, са настъпени буквално до кръв от системата. Вместо да се предадат, и си “пукнат” кротко, както им е писано, те замислят и изпълняват заговор, целящ ответен удар в тази мръсна война. Насочват най-старите и изпитани оръжия – страха, подмолния шантаж, манипулациите, неизвестността. Използвайки нова “нано” технология, и контролиран смъртоносен вирус, “Сибирската чума” принуждават въпросната “клика” да се саморазкрие публично. Страхът е по-силен от парите. Несъмнено, методите са брутални, но нали някъде, някога, някой бе казал: “ Да четеш молитва от Библията на вълците, обградили те в гората, е загубено време!”. Дървото, с което ги караш да те уважават, може да приеме всякаква форма и размер. Тук е посято семето, от което може да израстне такова дърво.<br /> <br />Покупката на книгата по време на премиерите в София и гара Елин Пелин, дават право за участие в конкурс с една награда, на стойност 300лв., осигурена от авторите и гарантирани от най-голямото българско издателство. Правилният отговор на въпрос, доказващ изчитането на романа в срок от 20дни, предоставя възможност, нотариус да изтегли вашето име. Шансовете Ви са доста големи заради ограничения брой, и краткия срок! Стига да отговорите точно и навреме. <br /> <br /><br />Премиера в София: <br />книжарница "Хеликон" на булевард <br />“Цар Освободител” №4 <br />сряда, 13.07.2011 г., 19.00 часа<br />фоайето на грандхотел България <br /><br /><br />Премиера на гара Елин Пелин:<br />Залата на младежки дом<br />15.07.2011 г., петък, 19.00 часа<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Панджаридис, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1198059184916063492?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-9590710454644857722011-06-25T19:09:00.005+03:002011-06-25T19:15:13.786+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-EtCObGrbIhs/TgYJKrsFpcI/AAAAAAAAAuY/XWXeKv--EoA/s1600/P5131149%2B%25283%2529.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-EtCObGrbIhs/TgYJKrsFpcI/AAAAAAAAAuY/XWXeKv--EoA/s400/P5131149%2B%25283%2529.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5622191263949628866" /></a><br />Цена: 100 лв.<br />GSM: 0878982180<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Теодора Дацкова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-959071045464485772?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-12188135891196570062011-06-24T10:55:00.006+03:002011-06-24T11:03:04.606+03:00От високоговорителя на неголямата железопътна гара прозвуча: “Бързият влак за Н. пристига на първи коловоз. Тръгва по разписание на 4 и четиридесет и пет.” В този миг порталната врата иззвънтя и в чакалнята се появи една дама. С грациозни, въпреки задъхаността си, стъпки тя се устреми към гишето.<br /> - Един билет за Н.!<br /> Жената зад стъклото замърмори:<br /> - Все в последния момент пристигат! Къде се мотахте досега... Влакът пристига ей-сега! Погледнетете ей там! – сочеше предупреждението, че билети се продават пет минути преди влакът да тръгне.<br /> - Моля ви! – гласът на очакващата жена се задави.<br /> Недоволна, касиерката зачатка по клавиатурата. „10 и осемдесе!” Жената извади двадесетлевова банкнота. “Нямате ли по-дребни?” “Това са ми парите” – прошепна тя. Намръщената жена на гишето започна да бърка из чекмеджето. Откъм перона изсвири влак. Жената грабна рестото, без да го погледне, и се затича към перона. Едва не се сблъска със слезлите пътници, провря се между тях и прескачайки стъпало, скочи вътре. Влакът бавно се задвижи. Някакъв глас я накара да се обърне:<br /> - Ще се пребиеш! <br />Тя не отрони и дума. Кондукторът едва сега се взря в разстроеното й лице. Тя отвори дамската си чанка, порови и извади смачкалия се билет. Тонът му поомекна. “Идвайте по-навреме”. “Да”. Той я насочи по посоката към втора класа. Вероника тръгна и след вагон-ресторанта, в който един дремещ над чашата си изгледа продължително стройната й фигура, се заоглежда за празно купе. Почти в края на влака откри най-после нужното й. Повдигна се и постави неголямата си пътна чанта и облекчено се отпусна на мястото до прозореца. Въздъхна и притвори очи.<br /> Една неосъществима любов я принуди да напусне дома си. Вероника наскоро отпразнува четиридесет и втората си годишнина. След партито, пийнали, със съпруга си се скараха за незначителност. Развалиха всичко, създадено от празника. На другия ден, едва преглътнала обидите от скандала, попадна на Ромео. Той беше известен столичен актьор и играеше в един сапунен сериал. Тя разсеяно прехвърляше каналите на телевизора и той попадна пред очите й. Още като го видя, я обзе една позабравена тръпка, която я изтръгна от поизсивелия кръговрат на дните си. <br /> За Вероника си остана загадка с какво филмовта звезда я завладя. Нямаше физиката на Арни, нито деликатните маниери на Леонардо ди Каприо. А й се стори почти божествен. Тя замираше в очакване на всяка нова серия, където той играеше омагьосващ жените чаровник. Нощем се боеше децата да не се събудят и едвам притваряше очи до ранния час на повторенията. Отдавна си имаше собствена стая, като прекарваше и нощите отделно от съпруга си. Тогава нещо неуловимо я измъчваше. Само когато впереше поглед в екрана, разкъсващото душата й усещане сякаш изчезваше. Тя не осъзнаваше, че това е любов. <br /> Една сутрин Вероника пиеше кафе с приятелка в центъра на града. Беше още много рано за сериала. След обмяна на последните сплетни заговориха и за филма.<br /> - Ти виждала ли си Ромео във Facebook? – лукаво се усмихна приятелката й. – Знаеш ли колко е готин там. Ще се изпотрепят за него.<br /> Вероника отпиваше от чашата, трудно сдържайки нетърпението си. Приятелката й учудено вдигна вежди при сбогуването. Вероника искаше да стигне колкото се може по-бързо и той да затрепти на монитора. Дори не заключи входната врата и се втурна към компютъра. Включи го и възбудена, зачака да се нареди. Влезе в социалната мрежа. С треперещи пръсти набра имената му. Никакъв резултат. Направи опит втори, трети път. Никакъв резултат. Беше на ръба на отчаянието. Тогава разбра, че греши в една от буквите. Най-после образът му се появи пред нея. “Боже, дай ми го!” – изстена тя. Стресна се от собствения си глас. Озърна се. Нямаше никого в стаята. Зачете се в това, което пишеше на стената му. Всевъзможни жени бяха писали. Къде по-сдържано, къде истерично... Предложи му приятелство. Зачака. В изследване на профила му мина незнайно колко време.<br /> Някакъв шум я изтръгна от унеса. Побърза да скрие Ромео. Обърна се. Не беше съпругът, а детето.<br /> - Мамичко, свърши ли училище? – и за да прикрие смущението си, целуна сина си и тръгна към кухнята. <br /> С наближаването на новата серия нетърпението обаче все по-силно я обхващаше. Не издържа, час преди началото вече беше включила телевизора. Все едно и също вълнение я обземаше, когато екранът затрептяваше с неговия образ. Магията се повтори и сега. Нямаше нищо друго, освен него. Някъде отдалеч, през думите на Ромео, до нея достигна ядосан глас. Схвана, че е гласът на съпруга й. Той никога не повишаваше глас и през репликите на героите отчетливо се открояваше гласът му:<br /> - Колко пъти ще те викам, Вероника!<br /> Тя вдигна очи към него. Той посочи мълчаливо детето. “Ах, трябва да си ляга” – помисли тя.<br /> - Хайде, мамичко! – тя тръгна с момчето към детксата стая. Не каза нищо, но нещо мъчително заседна в нея. От тази вечер всичко бе различно. Това, което харесваше у него, някой като че изтри.<br /> Бързо се оправиха със сина си Митко, но когато се върна да догледа серията, актьорът го нямаше. Бяха започнали новини. Унило седна пред компютъра. Трепна. Филмовата звезда беше потвърдил виртуалното приятелство. Какво обаче ставаше в профила му... Едно 16-годишно момичи беше луднало по него. Пишеше му, че ще се самоубие, ако не му даде възможност да му се обясни в любов. “Ако не ме изслушаш, ще се самоубия” – беше написала тя. Вероника не се стърпя: “Да не е твой!” “Нямам нерви, всичко ме дразни!” ”Е, хайде, тъкмо ще го оставиш за мен!” “Кучка, няма да ти направя това удоволствие!”<br /> Всичко, което потискаше дълбоко в себе си от много месеци насам, избухна. И тя се реши. Ако преди някой само й намекнеше, че ще направи подобно нещо, би му се усмихнала иронично. В този миг обаче тя се превъплъти в една неузнавема Вероника. Тя се ослуша. В нощната тишина се долавяше лекото хъркане на съпруга й. С безшумни, пъргави движения подреди в неголямата си пътна чанта бельо, панталон, пола, блузи. Леко се промъкна до банята и взе несесера си. Погледна към тоалетната масичка до огледалото със съжаление. Невъзможно беше да вземе всичко. Взе само червило и любимия си парфюм. Промъкна се до стаята на детето. Открехна леко вратата. Лунната светлина огряваше чистото му лице. “Спи като агнец” – помисли си тя. Нещо я задуши, очите й се обляха в сълзи. Поиска да го целуне, но се спря. Погледна го за последно и се измъкна на пръсти от стаята. Облече якето. Спря се за миг. “Да оставя поне бележка“ – мина през ума й. Но си спомни обидите и се отказа. Погледна в портмонето си. Имаше само двадесет лева и нещо. “Колкото, толкова.” Преметна през рамо дамската чанта, взе чадъра и пътната чанта и тръгна. Долу внимателно заключи пътната врата. Пусна ключа в пощенската кутия. Край. Чак тогава погледна часовника си. Имаше по-малко от час до влака. Отначало пристъпваше внимателно, за да не чуят тракането на токчетата. Постепенно увеличи ход. Бързаше, бързаше. Нямаше как да извика такси – трябваше да харчи разумно.. Най-после, запъхтяна, стигна до гарата.<br /><br /> Взря се в светлините през прозореца. Скоро ще се съмне. До столицата има няколко часа път. А там... И тя притвори очи. Какъв мъж, какъв!... <br /> След малко влакът влезе под козирката на голямата гъра. Свирейки, локомотивът намали ход. Тя трескаво извади червилото и огледалцето. Бързо начерви устните. Прекара после четката през косата си. Пъхна ги обратно, грабна багажа и дамската си чанта. Слезе долу. Пред гарата чакаха много таксита. Тя се приближи до първото. Отвори вратата „Улица „К...”!” Шофьорът я погледна внимателно. „Къде е това? А, да. Но е много далеч.” Тя се сепна. Отвори портмонето. Показа рестото. Шофьорът сви устни: „От мин да мине!”<br /> След половин час през сутрешното движение пристигнаха. Този номер, който знаеше от интернет, беше в изискан квартал.<br /> - Благодаря ви!<br /> Шофьорът махна с ръка и потегли.<br /> Тя остана сама. Озърна се. В този сравнително ранен час нямаше никой наоколо освен една фигура, обърната гърбом недалеч оттук. Вероника доближи до голямата кована врата. Видя звънеца, първо се поколеба, но после го натисна плахо. Никакъв отговор отвътре. Натисна отново. Този път по-продължително. Най-после отвътре се чуха стъпки.<br />Показа се едър мъжага.<br /> - Какво си се раззвъняла! – грубо пресече той тихия й поздрав. - Мога ли да видя господин Ромео?<br /> - Вижте, той е зает и не може да се занимава с вас! Преди малко изгоних една, сега пък друга!<br /> И бодигардът хлопна тежката врата. Прехапала устни, за да не заплаче, Вероника тръгна към фигурата, която хлипаше на ъгъла на улицита. И се вцепени. Това беше съперничката, която заплашваше на стената на Ромео във Facebook, че ще се самоубие.<br /> Вероника се стъписа от това, че пред нея неудържимо плачеше едно безпомощно полудете. Нещо топло я обля и забравила всичко, притисна девойчето към себе си.<br /> Блузата й се намокри от сълзи.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1218813589119657006?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-65709240208015347492011-06-23T14:49:00.006+03:002011-06-23T14:53:14.716+03:00На 23 юли се навършват 45 години от мъчителната смърт на един от холивудските идоли Едуард Монгомъри Клифт – красавец и рядък талант сред колегите от своето поколение.<br />Той се ражда в Омаха, щата Небраска на 17 октомври 1920 г., на същото място, където след по – малко от четири години , на 3 април 1924 г. , ще се появи на белия свят големият Марлон Брандо.<br />Монти е с лице на ангел и фигура на гръцки бог – изключително привлекателен и талантлив.<br />През 1933 година започва работа на професионална сцена.На следващата година е вече на Бродуей!<br />От младостта си артистът е чувствителен и раним.Престава да усеща своята душевна хармоничност, като си внушава, че цял живот ще бъде аутсайдер.<br />Сексът с жени за него си остава табу, нещо отвратително и забранено.<br />Клифт от малък търси мъжките ласки и никога не е привличан от момичета и девойки.<br />Сега това е нормално за родината му, но преди 60 години е било срамна и коварна тайна.<br />Мъжете преследват Клифт от неговата младост, звънят му, правят му любовни обяснения, карат го да се черви и да се чувства неудобно.<br />Талантът през 1945 г. е вече по думите на знаменития драматург и гей Тенеси Уйлямс „многообещаващият млад актьор на Бродуей”.<br />Той играе в постановката на неговата пиеса „Ти се докосна до мен”, а също в „Кожата по нашите зъби”, „Там не трябваше да има нощ” и „Нашият град”.<br />Успехът е зашеметяващ, умопомрачителен, повторен две години по – късно само от Марлон Брандо, с когото двамата не се понасят, въпреки че по справедливата оценка на Уйлямс „своята кариера Брандо до голяма степен дължи на ужасното, проточило се с години , саморазрушение на Монти.”<br />През 1948 г. Клифт с ослепителната си усмивка и възхитителна упоритост покорява и Холивуд.<br />Знаменитият педагог и постановчик Елиа Казан дава безценна помощ на търсача на слава – научава го да разкрива характерите на образите, които играе, да ги изследва основно, за да бъде с тях едно цяло.<br />1948 г. е ознаменувана с големия успех на първите два филма, в които играе – „Издирването” на Фред Зинеман ( в ролята на Ралф Стивънсън) и „Червената река” на Хауард Хокс (в образа на Матю Гарт).<br />На следващата година печели овациите в прочутата екранизация по Хенри Джеймс на Уйлям Уайлър „Наследницата”(Морис Таунсенд), а през 1950 г. е водеща звезда в „Големият подем”( като Дани Макълоу) на Джордж Сийтън.<br />През 1951 и 1959 г. Клифт си партнира с Лиз Тейлър в прочутите филми „Място под слънцето” на Джордж Стивънс и „Внезапно, през миналото лято” на Джоузеф Манкенич.<br />Много любопитни са и двете роли – на агресивния аутсайдер Джордж Истман, стремящ се към уредения живот на богатата средна класа с цената на убийство и на младия поет Себастиян, използван от майка (Катрин Хепбърн) и братовчедка (Елизабет Тейлър) за примамка на младежи и юноши.<br />Себастиян – Клифт дава израз на своите страсти, наслаждавайки им се докрай, като за този си извратен хедонизъм след това заплаща с живота си.<br />За Клифт „Внезапно, през миналото лято” е рискован експеримент, сравним с „Последното танго в Париж” (1972) на Бернардо Бертолучи за Брандо.<br />През цялото си най – активно творческо десетилетие той старателно крие своята тайна, което жестоко го измъчва и тормози.<br />Марлон Брандо знае за гей - комплексите му и издевателства над него в иначе великолепния им дует в „Младите лъвове”(1958) на Едуард Дмитрик.<br />Клифт има щастието да се снима при Хичкок във фройдистката му драма „Аз изповядвам”(1952) като отец Уйлям Лоугън, да съедини американската мелодрама а ла Труман Капоути с италианския неореализъм на Виторио де Сика, партнирайки на великата Дженифър Джоунс в „Гара „Термини”(1953) , в който е неузнаваем като Джовани Дориа и да разкрие огромния си талант като войника Приуит в прочутата военна драма „Оттук до вечността”(1953) на Фред Зинеман , покорила с въздействената си сила публиката в целия свят.<br />След неочаквана четиригодишна пауза Монтгомъри Клифт доказва класата си в „Самотни сърца” (1958) на Винсънт Донахю ( Адам Уайт) и в знаменитата сага на Едуард Дмитрик „Окръг Рейнтри”(1957), където отново партнира на Елизабет Тейлър, създавайки знаковата роля на учителя – аболационист Джон Шонеси.<br />Любопитна е работата на Клифт при друг велик холивудски постановчик Джон Хюстън.<br />Двамата снимат три филма и наистина може да се говори за пълноценно сътрудничество между тях.<br />Силен е както уестърнът „Дивата река”(1960) с неговата интерпретация на Чък Глоувър, така и психологическата каубойска драма „Непригодните”(1961) по сценарий на Антър Милър, добила култов статус, тъй като се оказва последната изява на легендите Мерилин Монро и Кларк Гейбъл, в която той блести като Пърси Холанд, а като черешката на тортата добавяме дръзката биография „Фройд : тайната страст”(1963), роля – мечта за Клифт, на която той отдава десет години от своя живот.<br />Добре е да се знае, че Хюстън все пак хваща Монти Клифт с негов любовник в спалнята по време на снимките на „Непригодните”.<br />Знаменитият постановчик не подозира за нетрадиционната сексуална ориентация на звездата.<br />Той е традиционалист, ненавиждащ гейовете.И ако не е била спонтанната детска реакция на прелюбодееца Клифт да се разреве като малко дете, хванато на местопрестъплението, надали тяхното сътрудничество е щяло да продължи така успешно.<br />През 1961 г. Монгомъри Клифт работи под режисурата на Стенли Креймър в антифашистката драма „Присъдата в Нюрнберг”, изигравайки филигранно жертвата на нацисткия режим Рудолф Петерсен.<br />След още пет години ще се снима за последно в трилъра „Шпионите”(1966) на Раул Леви, където се подвизава като проф.Джеймс Бауър.<br />Навършвайки 40 години, Клифт се превръща в развалина, тровен допълнително от алкохол, наркотици и случайни връзки.<br />Личният му лекар Уйлям Силвърбъг полага големи грижи за него, наричайки го „моят принц”, но резултатите от лечението са далеч от очакваните.<br />Монти бавно угасва. Можели са да го спасят неговите сексуални партньори и киномагнатите, давайки му нови и интересни роли на чувствителни и уязвими мъже, но и едните, и другите го игнорират.<br />За тях той вече не съществува.<br />Единствената опора за Клифт пред онези далечни години си остава Лиз Тейлър.<br />Тя се опитва да го върне към живота , като след преживяната ужасна автомобилна катастрофа по цели дни стои до него, увещавайки го да не се отчайва и да продължава да вярва в своята съдба.<br />Чудото настъпва през лятото на 1966 г., когато тя отива да снима с Франко Дзефирели екранизацията по Шекспир „Укротяването на опърничавата”, а Клифт <br /> получава примамливо предложение – отново от Джон Хюстън – да играе гея – майор Пендъртън в драмата „Отражение в едно златно око” като неин партьнор!<br />За снимките обаче Монтгомъри Клифт е прекалено слаб.Ролята е поета от ненавиждания от него Марлон Брандо.<br />На 23 юли 1966 г. Клифт умира.Страшната вест настига Лиз Тейлър в Италия. Тя е потресена и смазана.<br />В деня на погребението на Монтгомъри Клифт, при снимането на една от сцените си, Тейлър заплаква.<br />При това – не според изискването на сценария.<br />Така най – близкият човек на тази изстрадала и талантлива звезда се разделя с нея, осъзнавайки значимостта й на големия екран.<br />Постигнатото е непреходно, останало като скъп завет за следващите поколения ценители на седмото изкуство.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Борислав Гърдев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6570924020801534749?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-65854964773204397292011-06-21T09:30:00.005+03:002011-06-21T09:37:14.931+03:00Понякога не вярвам<br />дори на стръкчето трева.<br />За цветето, събрало<br />тъй много топлина и нежност.<br />си мисля, че е расло<br />върху отровна почва.<br />И търся между миговете топлина<br />все тоз потаен мирис на магнолия...<br />Понякога не вярвам<br />дори на стръкчето трева...<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Пенка Грошева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6585496477320439729?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-81468820333564581652011-06-18T11:01:00.007+03:002011-06-18T11:08:59.089+03:00Скъпи сънародници, аз обичам България, но вече съм убеден, че има доста българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. Сигурен съм, че това, което ще прочетете по-долу ще ви изненада, но в чужбина наистина живее една такава безлична маса български емигранти, за които повечето от вас навярно дори не подозират, че съществува.<br /> В последните няколко месеца станах свидетел как десетки интелигентни българи, мои познати, се преселиха за постоянно в Англия. Всички те имаха собствени жилища, добри професии и солидни доходи. Познавам още поне толкова, които също имат завидно материално и социално положение в страната, но и те се стягат да емигрират, и то за постоянно.<br /> Лесно може да се види, че това не е икономическа емиграция, а нещо различно. Нещо, което е твърде тревожно, защото потвърждава една, общо взето, известна истина, че интелигенцията напуска страната! Това определено е тъжно. Но има и друго, което всъщност е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а навярно и по другите част на света, тази интелигенция забравя завинаги родината! Ще се опитам да се обоснова. <br /> Сравнително скоро след като дойдох в Англия се случи нещо, което силно ме изненада. От тогава мина доста време, а аз все го игнорирах. Но ето, че дойде момента духът да излезе от бутилката. <br />Беше минало сравнително малко време след пристигането ми тук. Съответно нищо особено не ми се бе случило, защото градът, който избрахме със съпругата ми не е никак голям. Не познавах никого и дните ми, макар и пъстри от впечатления, бяха доста сиви и еднообразни. Или иначе казано – липсваха ми познанства с други сънародници. След около два месеца на изолация най-накрая така желаните познанства се случиха. Първите българи, които срещнах бяха от смесени бракове. Това бяха: Петър – университетски преподавател по компютърни системи, който беше женен (и все още е женен, разбира се) за англичанка; и Боряна – учителка по пиано, женена за англичанин. Петър имаше две деца; а Боряна – три. Веднага забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна говорят български. Това ме озадачи и веднага попитах защо не са научили децата си на български? Отвърнаха ми, че това не им е нужно. Помня, че после седмици наред се питах как ли се чувстват тези родители; тези, български родители, чиито деца говорят само английски? <br />След време се случи така, че, за моя радост, се запознах с още две, но този път, изцяло български семейства. Тези семейства живееха (и все още живеят) в Екситър – съседния по-голям град до нас. Мъжете в тях са университетски преподаватели, а жените работят на добри длъжности. Всичко изглеждаше много хубаво докато не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези изцяло български семейства също не говорят и дума български! Не издържах и се намесих. Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да отговарят, а когато ги питали на английски те веднага отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с една действителна случка, за да придобиете представа колко нелепа е тази ситуация. <br />Бяхме се събрали с едното от току що споменатите семейства на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорихме на български. Техните деца обаче говориха на нашите на английски. Жена ми се почуди: ''Е, хубава работа? Тук сме само българи пък децата ни си говорят на английски?'' Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неловко мълчание. Аз обаче се включих и попитах: ''Защо позволявате това? По този начин децата ви ще загубят връзката с България!'' И знаете ли какво ми отговаря университетския преподавател? Каза ми: ''Е, и какво от това?'' Разбирате ли за какво страшно мислене става дума? ''Е, и какво от това?'' Неговите думи се запечатаха дълбоко в съзнанието ми.<br /> Постепенно, с течение на времето, срещайки се различни хора аз започнах да приемам спомената позиция, на отчужденост към Българщината, не за правило, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени отново цялата ми нагласа. То се случи наскоро след тазгодишните Великденски празници и така силно ме провокира и натъжи, че съм убеден, че никога няма да го забравя. <br />В близост до нашата кооперация има голяма открита поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво мястото се изпълва с много хора, които печат различни меса на барбекютата, хранят се на открито и се забавляват. <br />След Светлия празник решихме и ние да си направим нещо като български Великден. Поканихме всичките си български приятели и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи – събрахме се шест български семейства. Аз посрещнах всички с поздрава: ''Христос Воскресе'' и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единия ми вика: ''А бе знае ли човек дали е така'', а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: ''Ама ти вярваш ли в тия работи?'' Истински голямата изненада обаче дойде малко по-късно. Тя се случи, когато установих, че децата на всичките тези шест български семейства не говорят изобщо български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно за да се уверя, че е така. Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса, защо децата им говорят само английски. Те ми отвърнаха, че така е било по лесно за самите тях, т. е. за децата. Това за мен беше пълен абсурд. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говориха и подвикваха на английски!? Попитах една майка, защо допуска това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, но още ми било рано. ''Не, никога няма да допусна това с децата си'', съпротивих се аз, а тя спокойно ми отвърна: ''Значи ще ги подложиш на излишен стрес''. Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, защото английските викове от тичащите наоколо наши, български, деца не ми даваха мира. И тогава дойде шокиращото обяснение на един от бащите (отново университетски преподавател в Екситър), който ще цитирам по памет: ''Това, че няма да знаят български не е никакъв проблем! На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да иска човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубави работи. Ще имат парички и... пей сърце. Ти не си отскоро тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по философски''. Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. ''Прощавай, но не мога да се съглася с теб!'', апострофирах го аз. ''Ама какво толкова се изненадваш – продължи той – аз съм човек с доста контакти и познавам сигурно поне още двадесет българи, чийто деца също не говорят и дума български.'' След тези думи не намерих сили да продължа спора и замълчах. Другите гости на масата обаче напълно се съгласиха с него и даже вдигнаха наздравица. <br />Когато вечерта останах сам се попитах, ако наистина така мислят повечето български интелектуалци емигранти за какво всъщност иде реч? Ако всички престанат да учат децата си на български какво ще стане с България? Или по-точно – какво ще остане от нея, един ден? <br />Сега, преди да ме обвините в лицемерие, защото аз самия живея в Англия, а това знам че е нормално да подразни някои, помислете за момент над този материален поглед на българина емигрант. Когато той вече е придобил онова, което е нямал в България и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя за откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало никакъв световен катаклизъм. Без да е имало репресии... Просто той вече е станал друг човек. Превърнал се е, за няколко години, в ''нов'' човек. Той има пълен хладилник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е ''щастлив''. Погледнете сега към този ''красив'' образ и го запомнете. Защото ако един ден, съдбата ви се стече така, че и вие се окажете от другата страна на границата да не допуснете това да се случи и с вас. <br />Не казвам, че тези интелигентни емигранти трябва да се върнат в България. Не казвам, че трябва да я обичат. Нито пък, че трябва да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата автентична и уникална азбука. Животът е неприкосновен свещен дар и всеки сам избира как да премине през него. Аз просто се питам на глас, кое е това, кое кара тези хора, в един даден момент, напълно да забравят за България? Кое ги отвращава дотолкова, че решават, че ще е добре да прекъснат завинаги пътя на техните деца към родината? <br />Трудно е да се посочи лекарството за това състояние, но е не толкова трудно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа основно в типичния нихилизъм на българина. Именно нихилизмът и всичко свързано с тази грозна поведенческа черта е нещото, което е най-страшно. И то е страшно, не защото косвено допринася за обезлюдяването на страната, аз затова защото очертава тази ужасна българска мисъл на успелия емигрант: ''Аз вече имам, това за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Защо трябва да имам нещо общо с тази страна?''<br />Един наивник обаче все още вярва и обича тази страна. Това е авторът на тези редове (и той знае, че не е единствен). Този наивник от време на време пише за нея. Пише предимно с болка, но често и с надежда. Този наивник има една мечта. Една детска и наивна мечта. Тя е да види как България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните ценности и се събуждат от дългогодишната летаргия. А интелигентните наши емигранти постепенно преосмислят приоритетите си и започнат да учат децата си и на български.<br /><br />Мартин Ралчевски<br />Юни, 2011 г.<br />Ексмът,<br />Англия<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Мартин Ралчевски, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8146882033356458165?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-51274454714165531752011-06-15T18:51:00.013+03:002011-06-29T11:33:27.767+03:00<span style="font-style:italic;"> "Възможните майки" - един транснационален проект, започнал като българо-италиански и събрал неподписаните текстове на 116 жени (в българското издание на сборника)предимно от България и Италия. В тази първа книга в издателската програма на "Скалино" участват и авторки от Сърбия, Украйна и Северна<br />Америка, а в италианското издание, което ще излезе през септември ще има нови текстове от България и Италия, както и от Испания, Полша и Австралия.<br />Имената на 116-те авторки са изброени по азбучен ред в началото на книгата и на корицата образуват силует на бременна жена. Историите обаче не са обързани с имената на авторите и са подредени в книгата по реда на пристигането им.<br /><br />Тази седмица книгата "Възможните майки" ще бъде представена с участието на някои от авторките в пет поредни вечери в пет града от Североизточна България - Шумен, Разград, Провадия, Варна, Добрич.<br /><br />Предлагаме ви няколко фрагамента от някои от текстовете в книгата, избрани специално за читателите на <span style="font-style:italic;">e</span>Lit Сайт за литература от едната от инициаторките на проекта Емилия Миразчийска, съставителка на сборника заедно с Райна Кастолди.</span><br /><br /><br />В настоящия момент когато дискусиите върху бащинството заемат все повече място в културното пространство ние искаме да се върнем към майката и майчинството. Кои са днес майките и за какво говорим, когато споменаваме майчински роли и модели?<br /><br />***<br />Книгите за бременни говорят и за хубавите, и за трудните моменти в една бременност. Книгите за бременни гледат в бъдещето. От друга страна, книгите, които се опитвам да чета сега, книги „за нераждали” най-общо казано, гледат в миналото, в нещо, което не се е случило според очакванията на жената. Книгите за нераждали жени не са щастливи книги, те анализират само моментите, които сме объркали напълно и ни напомнят онези, в които не сме реагирали правилно. Целта на тези книги не е да ни накарат да намерим надежда и радост в живота си, а да поправят грешките, които сме направили, защото имаме нереалистични очаквания. <br /><br />***<br />Усещах всяко миниатюрно камъче, което попадаше под гумите на колата, сякаш предизвикваше яко раздрусване на цялото ми тяло и ми причиняваше болка... Имах чувството, че шосето е накъдрено като развълнувано море. За всеки случай хвърлях по едно око към асфалтовата настилка, да не би да има някакъв ремонт и аз да трябва да мина върху разоран път. Не, шосето си беше гладко, доколкото виждах с присвити очи. Пътувах към „Шейново”. Беше време да раждам. Отлагах до последно. <br /><br />***<br />Преди да стана майка... Усещането е, че това е било в друг живот, някога много отдавна, през девет планини в десета. Истината е, че не съм била от онези момичета, които си играят с кукли, мечтаят за принца и страхотната сватба, и семейство с много деца. Напротив. Бях устремена напред и нагоре, търсех силни усещания, обикалях света и бях убедена, че семейството и децата са нещо, което няма никаква връзка с мен. Не си се представях като майка. Но това беше преди да срещна мъжа си. Да, точно така, желанието за деца при мен бе изцяло свързано с желанието да бъда с мъжа, който обичам и до днес.<br /><br />***<br />Ако ме попита някой:<br />Готова ли съм да бъда майка?<br />Мога ли да поема отговорността да отгледам дете и да го подготвя за изискванията на обществото? <br />Кога е най-подходящият момент да стана майка?<br />Решението да не раждам деца променя ли статуса ми на пълноценно реализирана жена?, то не бих могла да дам бърз отговор. <br /><br /><br />***<br />Инстинктът за продължаване на рода се представя както като заложен у човека, така и като най-висша степен на себеосъществяване на човешката същност. Ако погледнем данните от Европейското социално изследване, ще видим, че тази необходимост се преживява еднакво силно и от жените, и от мъжете. Детето се възприема не като самоценен индивид, а като поколение; затова и впрочем, в България няма развита култура на осиновяване и приемна грижа.<br /><br />***<br />Била съм майка неведнъж. Всеки път, когато се влюбя силно в някого, си представям семейство с деца. В един момент осъзнах, че това е доста изтощаващо, защото, естествено, не зависи само от мен една фантазия да стане реалност. Ами ако не срещна подходящ мъж? А кой е подходящ?<br /><br />***<br />Чакам в чакалнята на Окръжна болница в Пловдив на шестия етаж, където беше очното отделение. Излиза лекарката от кабинета и ме пита защо чакам. Аз и отговарям, че заради детето. Тя ме попита защо е толкова малко на килограми, а е на четири месеца. Отговорих, че е седмаче и е лежало три месеца в ковьоз. Знаете ли какво ми каза? Без преглед, в чакалнята, на майка: „Какво искате? Детето сигурно не вижда.” От този удар по-голям не бях получавала дотогава.<br /><br />***<br />Тук искам да направя едно важно отклонение - за любовта между бащите и децата. Винаги ми се е струвало обидно като се говори, че майчината любов е по-силна, най-силна. При кучетата – да, най-вероятно! Но аз съм се чувствала винаги също толкова обичана и обгрижвана от баща си, колкото и от майка си. Разбира се, остават недооценени ежедневните и еженощни грижи, които майката полага за малкото дете. Но те се забравят.<br />По-често оставяйте детето на баща му и аз съм сигурна, че ще се справи със същата всеотдайност и любов=<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Емилия Миразчийска, Райна Кастолди, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5127445471416553175?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-84827649983172171842011-06-14T09:26:00.007+03:002011-06-14T10:19:24.783+03:00Нямата молба<br />към императрицата е ясна – <br />да посочи с палеца надолу<br />и начупи копието-снизхождение <br />в блесналите си очи. <br /><br />--------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8482764998317217184?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-15225855144157507432011-06-11T16:30:00.007+03:002011-06-13T09:52:41.679+03:00<span style="font-weight:bold;">Боб Марли: Новината</span><br /><br />Не помня как, но в центъра, зад най-големия хотел, <br />на малка уличка и пред смрадливо кафене, <br />научих за смъртта му. Докоснаха се бялото и синьото <br />в небето. Прозвънна, както винаги прозвънва <br />полетелият нагоре дух. Знаеше къде отива.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Преливане</span><br /><br />И отново – звукът, повторилото се прозвънване. <br />Не от метал, а пак от дух. И вече от очакване. <br />Усетих, че ще падна, ще се строполя замаян <br />с притворени очи, прелял от новината.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Появяване</span><br /><br />Тогава го видях – косата, кльощавите рамене и колена. <br />Главно – изражението. И тази невъзможност – <br />да срещна погледа му. Поне да уловя посоката, <br />дори когато определих, че е гледане навътре.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Търсене</span><br /><br />Едва ли бе прераждане. Или опит да се надсмее <br />над смъртта. Над способността да се премества, <br />да се появява, и също толкова успешно да изчезва. <br />Усмихваше се без причина – чул мелодия, песен. <br />Приятелско подвикване. Потърсил ги в далечината.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Разстояния</span><br /><br />Беше толкова реален, колкото е само живият. <br />Без да означава друго. Стоях пред кафенето, <br />чудех се, какви огромни разстояния, колко ли <br />живота е пребродил, за да го видя в този град.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Манхатън, почти събитие</span><br /><br />Търся в отминалите дни следи от живот. <br />Ще ги нарека с думи. Техен кръстник ще стана.<br />Някакъв роднина. Или поне добър познат. <br />Най-често съм насилник. Или недоволен съдник.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Сиво</span><br /><br />Времето или мигът, наречен „миг”, „година”, „вечност”, <br />е побягнал заек. Скри се в процепа на хоризонта. <br />В края на зелената поляна, по която тичам. И остана <br />само чувство. Детско пухче, полъх сив. Не безлично, <br />а истински житейско сиво. Живо – от живота – сиво.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Куче</span><br /><br />Нищо не откривам. Сигурно погрешна е посоката. <br />Или мястото, където търся. Паметта ми не е чекмедже, <br />нито шкаф, нацвъкан от безбройни дървеници. <br />На надвиснало небе прилича. На играещо със всеки <br />срещнат куче. В Централ парк. Значи и на парка също.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Появяване</span><br /><br />Гаджето с кожуха си припомних. Приближи, попита ме, <br />дали съм собственик на песа, приклекнал до крака ми.<br />Предполагаше от помощ някаква, че се нуждае. Обгърна <br />кучето, с козина, нашарена от хиляди случайности, <br />притисна го към себе си. Не беше луда. И сигурно защото <br />я разбирах, не заплаках. Бях готов, като песа безпризорен, <br />да замра в ръцете й. Сигурен, че съм я срещнал. Нея, търсената <br />от години. Място: Ню Йорк, Пето авеню, левият тротоар.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Полу-усмивка</span><br /><br />На Бродуей и четирийсет и някоя улица, или <br />близо до четирийсет и някоя. Но на Бродуей. <br />Точно там видях опакована в парцали <br />миниатюрна бабка с полу-усмивка на лицето.<br /><br />Стоеше до входа на Bank of не знам какво си. <br />Беше ясно, че няма никога да влезе, а само <br />ще стои над вентилационния отвор. Там <br />подухваше топло в ноемврийския следобед.<br /><br />Запомних тази бабка – отново я видях след <br />десет дни на същото място: полу-усмихната. <br />Запомних я, защото не успях да определя <br />какво изразява нейната полу-усмивка.<br /><br />Помня я, защото и сега, след толкова години, <br />виждам на лицето й същата полу-усмивка. <br />И отново се опитвам да разбера какво ли <br />наистина изразява. Какво искам да изразява?<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Палми Ранчев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1522585514415750743?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-19127761221412259052011-06-09T21:03:00.004+03:002011-06-09T21:08:09.429+03:00Животът е игра. И всички сме актьори, и всички сме зрители. Както в общи линии го е казал Шекспир.<br /><br />Танцува птицата мъжкар и показва своя чар на нехаещата женска. Вълкът се бие със събрата си, за да заеме мястото си на водач и да спечели сърцето на младата вълчица. А богомолката изяжда бащата на своите деца, за да има с какво да ги нахрани и да пребъде животът.<br /><br />Мухата, влетяла в моята стая, плаща с живота си за своята грешка. Тя вижда пътя, но аз виждам нея. Играта има правила. Макар и улична, кучката се грижи всеотдайно за новородените си палета. И при все че е крехка, тревичката пробива асфалта.<br /><br />Увиснало на рибарската кукичка, нямото попче се мята и бори, за да продължи по пътя си в дълбините на морето. Розата се надува с прелестта си и мисли, че е защитена от бодлите по стеблото си, но греши. Аз я откъснах. Но колкото и да ми се иска, не мога да хвана огъня.<br /><br />Един човек разби сърцето ми, а аз направих същото с друг. Жена плаче на гроба на мъжа си, а незнайно как озовал се там, уличен пес я гледа, безизразно застинал.<br /><br />Разхождам се из зоопарка и надничам в клетките на животните, а те, откъснати от своя свят завинаги, ме зърват отегчени с крайчеца на окото си. А малките едва забележими рибки в големия аквариума любопитно се блъскат в стъклото насреща ми. Дали си мислят, че са в океана или ми завиждат, че аз съм в своя.<br /><br />Синът ми ме стреля с новата си пушка и ми вика:<br /><br />- Лягай, ти си убита!<br /><br />А дъщеря ми ме докосва с вълшебната си пръчка и ме превръща в жаба, после крещи:<br /><br />- Скачай на четири крака и крякай!<br /><br />Мъжът ми гледа и се смее. Но след време той е гръмнат, а после е кон и дъщерята го язди. Тогава аз се смея.<br /><br />Циркът отново е тук!<br /><br />Аз гледам актьорите, а те гледат мен.<br /><br />А понякога успявам да видя самата себе си през очите на случаен минувач...<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Гутева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1912776122141225905?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-6279274175055219872011-06-08T12:44:00.001+03:002011-06-08T12:45:50.598+03:00eLit Сайт за литература въвежда платени публикации, т. е творби, които авторите желаят да публикуват без редакторска намеса, ще могат да се появяват след съответно заплащане и ще бъдат отбелязани като "Авторски публикации". За информация пишете на имейл: dachogospodinov@gmail.com<br /><br />--------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-627927417505521987?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-65681183428215475092011-06-07T17:24:00.003+03:002011-06-07T17:29:27.985+03:00Факт е, че едни от най-големите учени са били силно вярващи хора. И в това не се съмнявам, тъй като знам,че колкото е по-издигнат умствено един човек, толкова по-добре знае, че след всяко познание идват все повече и повече тайни и проблеми.<br />Ново незнание. <br /> Неслучайно великият Сократ е възкликнал: „Аз знам, че нищо не знам”.<br /> От друга страна, това не означава, че човек не трябва да търси, да се усъвършенства и в края на краищата да се доближава до истината /или отдалечава/.<br /> Приветствам такива опити, като този в Швейцария, гр. Церн за възпроизвеждане на Големия взрив и не споделям страховете на тези, които считат, че могат да се получат негативни резултати. Андроненият колайдер да се превърне в развъдник на черни дупки и едва ли не да предизвика края на света. Далеч съм от такива апокалиптични мисли и смятам, че те идват най-вече от нашите географски ширини. Защото в държави като нашата, в които „НИЩО НЕ СЕ СЛУЧВА”, някои много държат това да продължава.Жабата е щастлива в своето блато. Най-много да я клъвне някой щъркел. Не зная дали сте забелязали, но тя продължава да кряка и в неговата гуша, докато я поглъща. И не от страх, а призивно, както допреди малко. И не й се сърдим, защото тя не е имала понятие, че е била жива и ще умре. Животът й е крякане и възпроизводство. Така е и с хората, които не се интересуват – кои са, защо са и откъде са дошли? Те са си достатъчни. <br /> Докато в страни като Швейцария, в кои то нещата се случват и няма симулация, се опитват да възстановят СЪТВОРЕНИЕТО.<br /> Кой свят е измислен и кой да изберем?<br /> Но нека сега погледнем на експеримента за симулиране на раждането на Вселената не от научна и традиционноконформистка гледна точка, а от философско-теологична такава. <br /> Има две дъзможности:<br />Първата е ОПИТЪТ да успее и да се докаже, че Вселената е създадена вследствие на Големия взрив, което автоматично означава, че, както ние хората, така и всичка въ Вселената е плод на случайност /нелепа грешка/. Родили сме се в хаоса, в него пребиваваме и там ще се върнем. Иначе е безполезно и нелепо Господ да се щегува с нас по един толкова жесток начин /нали е МИЛОСТ/ - да ни взривява и после да ни чака да еволюираме от чехълче и амеба до днешен учен от Церн, опитващ се да да спре времето и да пресъздаде Света. <br />Втората вероятност е Опитът да не успее и тогава ще се наложи на учените да се отрекат от своите теории и признаят недвусмислено присъствието на ДУХОВНА СУБКТАНЦИЯ /БОГ, Вселенски генератор на енергия, Висш разум/, която дава първоначалния подтик на НЕЩАТА и отрича всичко случайно случващо се. Като казвам: „Опитът да не успее”, имам предвид частично, защото рано или късно той ще успее /и не съвсем/. По една проста причина – във времето вичко е крайно и не докрай сътворено съвършено.<br /> И тия мисли ни връщат на ВЗРИВА. За да се получи, означава, че той трябва да бъде провокиран отнякъде. Сега го провокират учените, а някога ИСТИНСКИЯ – КОЙ? И ако не признаем ДУХОВНАТА СУБСТАНЦИЯ, ще трябва да се примирим, че преди него /ВЗРИВА/ е било нищо. А нещо не се ражда от нищо – нали! И елементарната логика ни води натам, че щом е станало нещо, то преди него е трябвало да има друго нещо /не непременно материално, в собствения смисъл на думата/. Едва ли някой ще отрече, че големият взрив е превръщане на енергия в материя. Та след този взрив, случаен или не /гадае се/, Вселената се подрежда по съвършен начин. Милиони слънца, около които гравитират в строго определен ред планети, а около планетите на свой ред – други тела. На някои от планетите, или само на една, се появил живот, организиран по закони, сходни с космическите. Микро и макрокосмоса се оказват полярни образувания. Разликата е само тази, чи ако утре се насочи към тази планета друга планета или огромен метеор, едните /микрокосмоса/ ще се страхуват, а другите няма да знаят. Може би това е идеята на учените – да се изпреварят събитията преди да е станало късно.<br /> Та този пръв разпоредител на Световете явно ги е подредил савършено. Дори от наша гледна точка. И питанката отпада. Защото материята може ли да се организира сама преди да съществува разум? Та тя е най-нещастната частица в безкрайния свят на Бога. И тази именно нейна низвергнатост доказва изначалната същност на Безначалния БОГ. <br /> И последният резонен въпрос, който напира при подобно подреждане на нещата, е: имат ли право учените да се месят /макар като имитация-игра/ в пресътворяването на света?<br /> Итука ще си позволя да отговоря /съгласувано/ от името на тези, които мислят и се интересуват от подобни въпроси:<br /> Нямаме нищо против да им дадем право на творчество, но нека знаят границите си, да не се всемат на сериозно, и в края на краищата да бъдат убедени, че винаги ще откриват НИЩО. По-точно казано, ще бъдат винаги но крачка от целта. А има и версия, че пътят към целта е по-сладък от самата цел. Във ВРЕМЕТО всичко е непостижимо и недовършено /като игра/. <br />„Вечно и свето е само мъртвото,<br />живото живее в грях.”<br />Атанас Далчев<br /> И Всяко човешко действие е несъвършенство, ала може би тъкмо затова да действаме /да играем/. За да забравяме нашата несъвършена обреченост.<br /><br /> Та с този ускорител на елементарни частици Господ сигурно се забавлява и ни се смее на жалките опити да се уподобим на Него. Но и Той пък да не ни е създавал по Свой образ и подобие, щом е толкова снизходително-недостижим.Хили се, но ни обича! Зъащото ако не можем да творим светове, имаме право да се опитваме да досътворяваме собственото си несъвършенство. Иначе защо ни е дал свободна воля?<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Стелиян Марков, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6568118342821547509?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-23951897899772244112011-06-05T17:22:00.031+03:002011-06-05T19:54:37.357+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-xqBhoF4NUIQ/TeuaBRdb5rI/AAAAAAAAAuA/NxzTQoAfs-o/s1600/DSC00173.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 270px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-xqBhoF4NUIQ/TeuaBRdb5rI/AAAAAAAAAuA/NxzTQoAfs-o/s400/DSC00173.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614750707104868018" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-mvYquh1O2vI/TeuZlV3PGdI/AAAAAAAAAt4/S5IhnJ0utPo/s1600/21.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 329px; height: 289px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-mvYquh1O2vI/TeuZlV3PGdI/AAAAAAAAAt4/S5IhnJ0utPo/s400/21.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614750227250485714" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-7emm0xJ9LYQ/TeuYN0ZP1GI/AAAAAAAAAto/ovJ_SzGJ734/s1600/8.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 241px; height: 351px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-7emm0xJ9LYQ/TeuYN0ZP1GI/AAAAAAAAAto/ovJ_SzGJ734/s400/8.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614748723617715298" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-w-cLyiV2qB8/TeuX-GZyTeI/AAAAAAAAAtg/7ApK89a-3os/s1600/2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 280px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-w-cLyiV2qB8/TeuX-GZyTeI/AAAAAAAAAtg/7ApK89a-3os/s400/2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614748453573905890" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-Kzpkc18VjWA/TeucuyE4bdI/AAAAAAAAAuQ/RNqA03yFGTE/s1600/DSC00313.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 316px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-Kzpkc18VjWA/TeucuyE4bdI/AAAAAAAAAuQ/RNqA03yFGTE/s400/DSC00313.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614753687977618898" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-KCLd5NvBW_M/TeuXS36pbbI/AAAAAAAAAtY/8x0BeCY5r8k/s1600/DSC00303.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 379px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-KCLd5NvBW_M/TeuXS36pbbI/AAAAAAAAAtY/8x0BeCY5r8k/s400/DSC00303.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614747710950829490" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-UWcQ3V_NQds/TeuWBEV8MEI/AAAAAAAAAtQ/ojE9nEbP-NU/s1600/DSC00268.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 336px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-UWcQ3V_NQds/TeuWBEV8MEI/AAAAAAAAAtQ/ojE9nEbP-NU/s400/DSC00268.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614746305537257538" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-u21_MYOMHqc/TeuVYIBJBgI/AAAAAAAAAtI/Q6ey-HIA21g/s1600/DSC00214.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 339px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-u21_MYOMHqc/TeuVYIBJBgI/AAAAAAAAAtI/Q6ey-HIA21g/s400/DSC00214.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614745602149123586" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-2nZVzIofAJ0/TeuVCgHbjpI/AAAAAAAAAtA/LlXY0ycqkrw/s1600/DSC00204.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 388px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-2nZVzIofAJ0/TeuVCgHbjpI/AAAAAAAAAtA/LlXY0ycqkrw/s400/DSC00204.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614745230660832914" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-zjqFkVO2TWU/TeuUbrPxC4I/AAAAAAAAAs4/GdNbE5Z6bqQ/s1600/DSC00178.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 334px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-zjqFkVO2TWU/TeuUbrPxC4I/AAAAAAAAAs4/GdNbE5Z6bqQ/s400/DSC00178.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614744563633687426" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-CHjgCiVwA6k/TeuTsVYCkQI/AAAAAAAAAsw/KvpldtfRdeA/s1600/19.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 346px; height: 298px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-CHjgCiVwA6k/TeuTsVYCkQI/AAAAAAAAAsw/KvpldtfRdeA/s400/19.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614743750308958466" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-vb-vxf2BNMQ/TeuTQTe2k3I/AAAAAAAAAso/XzEOpRYTLGs/s1600/10.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 309px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-vb-vxf2BNMQ/TeuTQTe2k3I/AAAAAAAAAso/XzEOpRYTLGs/s400/10.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614743268764324722" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-765qH6cP1TM/TeuS2bYRpBI/AAAAAAAAAsg/4wafZLhuyBU/s1600/5.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 325px; height: 329px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-765qH6cP1TM/TeuS2bYRpBI/AAAAAAAAAsg/4wafZLhuyBU/s400/5.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614742824207623186" /></a><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-QoWZfHYc8BQ/TeuSeSdtA9I/AAAAAAAAAsY/fvIkjlzicAc/s1600/4.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 344px; height: 355px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-QoWZfHYc8BQ/TeuSeSdtA9I/AAAAAAAAAsY/fvIkjlzicAc/s400/4.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5614742409497609170" /></a><br /><br />---------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Илия Ганчев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2395189789977224411?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-60930915063666009722011-06-03T13:44:00.007+03:002011-06-03T13:58:04.687+03:00Книгата на Николай Петев „Не ме ли помниш” е сборник с текстове, различни по тематичност, проблематика и жанровост. Обединяващото между тях е първоличната форма на изказ, носеща своята специфична спонтанна откровеност, даваща възможност за една по-експресивна рецепция. Друг обединителен елемент от поетиката се явява категоричната и ясна позиция на говорещия в отделните творби субект, поставящ директно надвисналите над хората от съвремието морални въпроси, и стремежът му към универсализиране на отговорите. Впечатление прави и високият емоционален градус – нещо, което създава условия за по-голяма близост до читателя, за по-силно въздействие върху етическите му и естетически възгледи като човек, обитаващ едно странно и твърде неуравновесено съвремие. <br /> Стилистично книгата се разделя на две части: първо се срещаме с един есеистичен цикъл, а след това идва раздел от творчески портрети на личности и автори от различни епохи. Ще спра своето изследователско внимание върху есеистиката, защото тя вероятно въздейства по-силно върху моето въображение на поет. Есетата провокират още чрез синтезирания философски изказ на обобщенията и умението да бъде поставен горещият въпрос на времето „сега” от позицията на универсума. Фразата на твореца съдържа един специфичен заряд на чувствата, който обаче се откроява и с особената си смислова полифоничност на равнище контекст. Философската нюансираност на съдържанието се налага от онзи особен ъгъл на гледане на действителността от твореца, който ъгъл дава възможността да се обхване света в неговата цялост, да се видят корените на злото в нея. Проблемите често са само маркирани под формата на реторични въпроси или горчиви констатации, но отговорите и внушенията се налагат недвусмислено в контекста. Експлицира силно идеята, че винаги и във всяка ситуация трябва категорично да се застава на страната на доброто, на морала, на утвърдените от хилядолетията ценности. <br /> От гледна точка на поетиката, есетата се отличават още с един стремеж към истинност, особено по отношение на големия философски въпрос: кои сме. Именно този въпрос заедно с търсенето на истинския отговор създава една отвореност на текстовете в композиционно отношение, една възможност за приобщаване на възприемащите, които имат възможност съвсем реално да влезнат в диалог не само с писателя и измъчващите го проблеми, но с пространството и времето, в които те битуват. Тази отвореност задължава читателя да застане на правилната етико-естетическа позиция, налагаща непротиворечиво истински ценностното в живота. Творецът застава срещу фалша и пошлите изяви в обществото на съвременното човечество. Налага идеята, че истинското е вечно, защото можем да го открием в устоите на родовото, в любовта, която има различни проявления: към родината, дома, природата, дедите, към детето и любимата, от чиято липса боли. Истинска е честността, която „ще спаси света”, както се твърди в есето „Не продавай, дъще”. Истински са още мечтата и надеждата, човечността, истинско е прозрението, че животът все някога ще свърши. Във връзка с това последното – за смъртта като мотив – може да се спомене финото намекване чрез образа на тревите, които понякога вероятно се питат: „Идва ли косачът?” Да смъртта е плашеща и незнайна, но тя е и един мощен регулатор на намерението и етиката в света. Но не повече, тъй като животът сам по себе си се оказва по-важен, изкуството също. И това като идейност съвсем ясно е изведено във финала на първия поред в книгата текст „Тревите”: <br />„Рисувай, художнико!<br />Косачът няма никакво значение.<br />Ти само рисувай!”<br /> Като става въпрос за истинските неща, които осмислят битието човешко, няма как да не бъде спомената и Книгата, продължаваща да свети като запален от писателя-пазач фар в ежедневието на хората. Пазачът на фара е метафора за писателя, който създава един свят от Слово, от хуманност и оптимизъм, за да има на какво да се опрат децата, тези, които ще изграждат бъдното в светлината опазена от предходните. Оптимизмът се откроява като мотив в по-голяма част от творбите и носи надеждата и радостта на опазения живот. Надеждата именно се явява онзи спасителен пояс, хвърлен към човека в морето на неговото уморено ежедневие, в което все търси себе си и смисъла на своето идване тук – на земята, която е малък самотен остров в огромния космос, в безкрайното време. Текстът „Не ме ли помниш”, дал заглавие на книгата на писателя, впечатлява с лиричния си тон, с поетичните си алюзии за равносметката на изминатия в този свят път като че по ръба на живота. <br />„И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството..., на ръба на времето... Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че не се и плаша.”<br />В този текст изпъква силно един поетичен образ – този на ронещия се под човека бряг, който се явява алегория за несигурността на човешкия земен делник, която несигурност чопли умовете на всички живи. Впечатлява мотивът за нетрайното, за преходността и стопяването в небитието. Едно такова подвижно, нетрайно битие като че ли няма смисъл на фона на внушението за огромността на вселената. Но смисълът бавно изплува чрез поколенческата верига баща-син-деца. По-зрелите – те само гледат питащо към своите наследници и мълчат подразбиращо. А незрелите – децата просто отминават забързано след изтичащото си време, приближавайки по свой собствен начин към ронещия се бряг на ръба на света и живота. Важното е, че там, съвсем близо да тях, на милиметри от тленното рамо стои винаги чакаща Тя – Надеждата, която е „момиче със сини очи” и пита:<br />„Не ме ли помниш? Аз съм Надето... Толкова сме си говорили... Да, да , Надеждата... Хайде... Хайде... Стани...Изправи се...”<br /><br />------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Николай Петев, "Не ме ли помниш", Изд. "Български писател" 2011</span><br /><br />------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2010 Лина Борджиева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6093091506366600972?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-45107242405350512612011-06-02T11:24:00.010+03:002011-06-02T12:30:11.605+03:00Благословен бог наш...<br /><br />О, мой боже, правий боже!<br />Не ти, що си в небесата,<br />а ти, що си в мене, боже,<br />мен в сърцето и в душата...<br /><br />Не ти, комуто се кланят<br />калугери и попове<br />и комуто свещи палят <br />православните скотове;<br /><br />не ти, който си направил<br />от кал мъжът и жената,<br />а човекът си оставил<br />роб да бъде на земята;<br /><br />не ти, който си помазал<br />царе, папи, патриарси,<br />а в неволя си зарязал<br />мойте братя сиромаси;<br /><br />не ти, който учиш робът<br />да търпи и да се моли<br />и храниш го дор до гробът<br />само със надежди голи;<br /><br />не ти , боже, на лъжците,<br />на безчестните тирани,<br />не ти, идол на глупците,<br />на човешките душмани.<br /><br />А ти, боже, на разумът,<br />защитниче на робите,<br />на когото щат празнуват<br />денят скоро народите!<br /><br />Вдъхни всекиму, о, боже,<br />любов жива за свобода,<br />да се бори кой как може <br />с душманите на народа.<br /><br />Подкрепи и мен ръката,<br />та кога въстане робът<br />в редовете на бърбата<br />да си найда и аз гробът!<br /><br />Не оставяй да изстине<br />буйно сърце на чужбина<br />и гласът ми да премине<br />тихо, като през пустиня!...<br /> <br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христо Ботев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-4510724240535051261?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-32820233730140098462011-06-01T06:27:00.006+03:002011-06-01T06:37:14.388+03:00<span style="font-weight:bold;">Истина</span><br /> <br />Писъкът на раздялата<br />блесна по релсите под влака<br />и се отрази от очите ни -<br />потънали в носните кърпички.<br />Беше една посоката,<br />а си тръгнахме един без друг.<br />И нямаше никой вина...<br />Но зная,<br />ти ще ме чакаш пак<br />на твоята гара<br />и ще горим в нежността си<br />разлистена,<br />когато есента си запали пожара.<br />И няма да има раздяла.<br />Ще бъде всичко истина.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Очите ми</span><br /><br />Потъваха в очите ми много жени.<br />Не помня колко се удавиха,<br />но зная защо -<br />те все бързаха да преплуват<br />Бермудския триъгълник<br />от зениците до душата ми.<br />Но ги отнасяха на дъното<br />опасни водовъртежи...<br /><br />А ти се спря в очите ми<br />и видя слънцето.<br />И не се впусна да плуваш...<br />Хвърли котва направо в душата ми.<br /><br />-------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Красимир Манев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-3282023373014009846?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-8906882904731767202011-05-30T19:25:00.007+03:002011-05-30T19:36:59.022+03:00Цялата работа се състои в това, че изобщо не я познавах. Искам да кажа – спяхме от шест месеца заедно, а въобще не знаех коя е. Когато оставаше за през нощта беше нервна, нехаеше за съпруга си, но се страхуваше сутрин да не се успи за работа. Не знам какво му говореше на него, не ме интересуваше. Важното бе, тя да е спокойна и да остава за през нощта с мен.<br /><br />На сутринта ме целуваше още преди да отвори очи, преди да си е измила зъбите, след това ставаше и вареше кафе за двама ни на моя котлон в моята кухня. През това време усещайки сутрешната си ерекция, влетявах в кухнята и понечвах да я обгърна както беше гърбом, показвах й, че я искам, но тя почти винаги ме отблъскваше – закъснявала за работа.<br /><br />Едва след като изпиеше кафето си, се отправяше в банята, а след още 15 минути вече пътуваше за работа. Аз оставах сам и възбуден. Бях безкрайно нещастен в подобна утрин, която ми се струваше болезнена като капан за любовници.<br /><br />Приготвях се бавно за предстоящия ден като кътах вкуса на устните й колкото се може по-дълго. Дори не пиех кафето, което ми оставяше сипано в чаша, само за да не разваля вкуса от нея. След себе си оставяше разруха и упадък. Да, упадъчна малка кучка си беше! По ризата ми от предната вечер откривах следи от червило, възглавницата й беше пропита с парфюма й, кърпи се валяха на пода в спалнята и банята като в хотел, ползвани за душа след всеки наш акт. Не, че актовете ни бяха многобройни, боже, не! Понякога беше само веднъж, стараех се да я обладая два пъти, а като се замисля май изключително рядко го правехме по три пъти на нощ. На сутринта на места по чаршафите личаха петна от телесни течности – мои или нейни, няма значение, но следите бяха налице. В началото след поредната любовна нощ извънредно звънях на чистачката и указвах кое какво да почисти. После се отказах. Реших, че няма смисъл. Пък и толкова хубаво ми беше да откривам порочните й следи навсякъде из къщата. Понякога през деня, мислейки за нея отново се възбуждах, сядах на леглото и отгръщах шалтето, с което бе застлано. Прокарвах длан по измачкания чаршаф. <br /><br />Веднъж (помня, че беше неделя) реших, че няма да работя. Предната нощ тя бе прекарала с мен, но си беше тръгнала призори. Събудих се около 9 часа и ми хрумна да картографирам следите й. Изтичах до дневната, порових в един от шкафовете и намерих лупа и син флумастер. Върнах се в спалнята и започнах с лупата да изследвам всяка нишка от чаршафа като отбелязвах ясни сини точки, полукръгове или очертания с неправилна форма. Хрумна ми мимолетната мисъл, че приличам на ония криминалисти с тебеширите. Намерих косъм от пубиса й. Нейн беше, сигурен съм, понеже бе кестеняв, също като естествения цвят на косата й – твърде различен и доста по-светъл от моя. Реших, че косъмът е типичен за европейската раса и докато се вглеждах в него открих, че значително се различава от пубисните косми на азиатците, каквито бяха моите. Прилежно го сложих върху дланта си и той легна в леглото на линията на живота, онази там, която хиромантите разчитат като линия на човешкото битие. Моята беше дълга и косъмът в нея изглеждаше като миниатюрна сламена лодчица, изгубена в широкия дълъг ръкав на някоя сибирска река. Гледах го дълго под лупата, притежаваше заострен връх, виждаше се полупрозрачното му коренче, беше твърд и лъскав. Приех пубисния косъм като реликва и го сложих внимателно между страниците на първата попаднала ми книга и се зарекох да я държа на нощното си шкафче. После реших, че е глупост и изтръсках книгата в тоалетната, а през остатъка от деня вършеех из къщата докато не почистих всичко от нейното присъствие.<br /><br />През тези месеци живеех възможно най-повърхностно. Пишех, размотавах се по магазините, отвреме-навреме превеждах разни статии за едно списание, колкото да не е без хич, уикендите прекарвах в обичайната комбинация от приятели и неприятели. Харчех повече, отколкото печелех. Дори си купих аквариум с рибки, провокиран от разказа й за историята на някаква жена, която сънувала собствената си паралелна реалност – отглеждала тройка рибки за децата си, но в другия си истински живот била нещо като откривател на нещо си, свързано с аквариумните рибки. Така и не запомних в цялост историята. <br /><br />Понякога, когато имах нужда от нея я виждах. В продължение на часове се любехме като котки. Обичах да я държа за косата докато я прониквам застанал отзад. Дърпайки косата й извивах врата й и той бледнееше на лунната светлина, ако не го правехме на дръпнати завеси, а тя умираше да ме целува по устата, мократа ми уста, вкусвала дотогава от соковете й. Обикновено не бяхме много шумни и не пречехме на съседите или поне не през цялото време. Може би с изключение на онази половин минута, през която тя свършваше. <br /><br />Един ден изчезна. Искам да кажа, просто си тръгна. Вероятно се бе прибрала в родината си страна, която така и не разбрах коя е. Единственото, което знаех бе, че се намира някъде на континента. Може и съпругът й да я е хванал в нейните котешки похождения и да я е върнал обратно, а може и просто да е решила да смени обкръжението, любовника или просто географията, да замине на майната си, знам ли? Беше споменала, че Лондон не й понася…<br /><br />И въпреки всичко не я познавах. Освен тялото и либидото й като на котка, не познавах друго у нея. Едвам изкопчих името й, но и то остана забодено някъде в миналото тъй, че и до днес като се сещам за нея не я зова по име, а я помня като „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. И до днес сетя ли се за нея, дълги часове след тази мисъл имам горчив вкус в устата като от мартини битер. Не е неприятно.<br /><br />По това време, приблизително година след като тя изчезна, в Лондон отвори врати една неголяма, но доста претенциозна галерия, чийто собственик притежаваше ясно изразен вкус към виенския акционизъм. Дочуваше се, че имал намерения да излага само произведения с характерна стилистика – Шнийман или Апончи, такива ми ти работи. Вероятно е било в началото на 2001 година, помня, че тогава в нашата сграда дойде нов портиер, старият се беше пенсионирал. Та, онази галерия имаше странен вид, собственикът й още повече – имитираше ранният Роналд Рейгън, зализан и едрозъбест. Беше поканил някаква смуут-джаз банда за фон на откриването. Приятелите ми ме пощадиха като не ми казаха къде точно отиваме, но още щом се огледах първите две-три минути разбрах, че това не е моето място. Освен това не се и пушеше, Господи, та кой през 2001 не пушеше? <br /><br />Въпросният галерист (очевидно близък на рекламиста на издаелството, за което по това време подготвях материал) се приближи с чаша бяло вино в ръката. Подаде ми я и кротко се обади:<br /><br />- Успяхте ли да разгледате, господин М.?<br /><br />По принцип не съм свадлив и гледам да угаждам на настроенията на домакина си, когато има такъв, не обичам конфликтните ситуации. Ето защо вместо да му кажа да върви на майната си с неговиата скапана забрана за пушене в галерията, прецених, че е по-удачно да се направя на почти нищо неразбиращ японец.<br /><br />- Всъщност не съвсем. Току що влизам…<br /><br />- Елате с мен! – рече ранният Рейгън и ме завлече в дъното на помещението. <br /><br />Докато стигнем мястото, към което ме влачеше, заобиколихме някаква гротесктна статуя, по-скоро торс на фавн с надървен член, който торс изглеждаше недовършен, а на всичкото отгоре на носа си фавнът носеше слънчевите очила на Кевин Спейси от „Кей Пакс”. После ми показа Нея.<br /><br />- Очевидно нищичко не Ви говори името на автора, нали? Дейвид Хоук, млад, но перспективен. Твърди, че е срещнал модела докато пътувал из Балканите. Вижте лицето й, озарено от странно сияние. Разбирам, че не Ви е по вкуса този жанр, но моля Ви, Вие самият сте човек на изкуството, не може на един писател като Вас да не му трепва нищо отвътре като я гледа…<br /><br />Наистина беше Тя, „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. Макар собственото й ляво око да беше поставено малко по-нагоре от другото и да изглеждаше сякаш посинено, както и грешката в светлосенките около пояса й, я познах! Дясната й гърда бе по-едра от лявата, пълното й тяло беше изобразено с по-меки и плавни линии, отколкото бе в действителност, а разликата в цвета на очите й беше толкова подчертана, че едното, по-светлото й око (нарисувано в тревисто зелено, което в действителност бе тъмно зеленикаво с лек отенък на бира) изглеждаше сякаш е свободно и подвижно от орбитата си, плуваща зелена водна лилия всред езеро от сняг, а другото й око бе нарисувано наситено черно, като всъщност знаех, че е топло кафяво. Единствено не разбирах защо въпросният художник е нарисувал белег ниско под пъпа, току над окосмяването на пубиса. Приличаше на някаква операция, вероятно секцио. В цялост портретът си беше нейн, тялото й, шията й (…проблясваща на лунната светлина, опъната назад в мойта хватка…).<br /><br />- Този Дейвид… - езикът ми беше достатъчно набъбнал от уиски. Напук на всички новоизлюпени новобогаташи-гости на това място, аз не пиех шардоне.<br /><br />- …Хоук? – допълни ме ранният президент на щатите любезно.<br /><br />Бях зашеметен.<br /><br />- Тук ли е в момента? – попитах.<br /><br />- На откриването ли? Да, естествено! Да ви запозная ли? Можете да драснете нещичко за списанието, нали? Е, разбира се, надявам се покрай Дейвид да споменете и името на галерията…<br /><br />Безинтересно ми бе да го слушам повече. Зашарих с очи, сякаш познавах бедното копеле, което така бе обезобразило моята непозната в нелепата си картина. Исках да му кажа много неща, нали разбирате? Но предпочитах да го попитам за нея, по–разумно беше.<br /><br />Едрозъбестият с вид на президент от времето когато е актьорствал ме завлече встрани до импровизирания бар. Един младеж в смокинг (очевидно от кетъринга) ме блъсна леко в рамото („Извинете!”) и избяга нататък. Носеше поднос с някакви малки работки за ядене, набучени на клечки за зъби. <br /><br />- Ето това е младежът! – бодро изрече Рейгън. – А това е господин Х.М.!<br /><br />Момчето беше полу стъписано от тарапаната в негова чест. Изглежда му бяха казали да се усмихва повече и да си носи книжни кърпички подръка, понеже челото му лъщеше. Разпитах го за модела. Казвала се Д., никой не знаел цялото й име. Било случайна среща. Казах си – ясно, инцидентно чукане! Предположих, че не е била впечатлена кой знае колко от секса с него, защото момъкът поясни, че му била позирала много набързо, толкова, колкото да я скицира и да избяга отново в небитието. Съжалявал, че не успял да я опознае повече. Бедното копеле, Тя беше останала и за него непозната. Неговата Непозната. Както и моя Непозната.<br /><br />- Какъв е този белег, мистър Хоук? – питам.<br /><br />- От ра-а-аждането на детето й. Поне това на мен ка-а-а-за, но е възможно и да е друг вид операция.<br /><br />Художникът Хоук имаше лошо заекване, трудно му се разбираше. Кимах по-дълго от колкото трябва, докато изрече каквото имаше да изрича, а от страни приличахме на двойка ученик и учител като аз изпитвах Дейвид Хоук. Значи моята Непозната се казваше Д., (по дяволите, винаги съм знаел, че се казва така, но бях забравил...) и е родила дете. Попитах го къде са се срещнали. <br /><br />- Дубровник. Две вечери поред ми позираше.<br /><br />Хм. Значи две вечери поред секс за нещастното заекващо копеле. Може и за цял живот да не му се събираше толкова. Изгубил й дирите веднага след втората вечер. Взела си тюркоазеното парео (онова, което служи за фон на скапания портрет) и се омела без следа. Като всяка улична котка. Поредният капан за любовници. <br /><br />Ударих на камък. Всъщност защо ли ми пукаше, историята беше стара. Стара и преглътната като глътка мартини битер. Пък и в онзи мой период бях съумял да убедя себе си, че Д. не е означавала кой знае какво в преситения ми живот. <br /><br />До края на вечерта се напих зверски, а в устата ми остана леко горчивият вкус от напомнянето за Нея. Съществуват някакви митове, че азиатците не можем да пием много. Може би е вярно, не знам. Във всеки случай на другия ден разбрах, че съм купил скапаната картина с голата вещица, чиито огромни зърна изпълваха съзнанието ми цяла нощ, а на мен ми се струваше, че изпълват и устата ми, та повърнах няколко пъти до зори. <br /><br />След това я подарих на едно държавно лондонско училище. Не знам дали ставаше за очите на децата...<br /><br /><br />ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ<br /><br /><br />Късната пролет беше много сериозна и ревлива. Дъждовете не спираха. Някъде в САЩ вилнееше ураган. Отново. В Южна Франция и Италия времето изгаряше гърбовете на хората, сигурно се скъсваха да ходят на плаж. Намирах се на път за Париж през трасето под Ла Манша между Кралството и Континента. Пътувах с влака-стрела, а в предния си джоб носех пакет „Дънхил”. Бях решил да спра цигарите от следващата седмица и се опитвах да пуша по-малко. При все това пакетът цигари намаляваше опасно въпреки контрола ми. Във влака светлината беше леко приглушена така, че да не дразни много зрението. Четях нещо смотано – вестник, списание, няма значение. Мисля, че беше статия за глобалното затопляне и как това се отразява на свлачищата в Централен Китай и при Съчуанския разлом. Не се вълнувах особено, имах среща с издателя за новата си книга. Още не знаех какво точно ще се случи в нея, но заглавието й щеше да я продаде. Сигурен бях. Работното й наименование беше дръзко и леко смахнато. Не се очакваше от един японец да сътворява алюзии с Кафка. Напоследък ме спохождаха странни сънища за говорещи котараци и онаниращи младежи. Бях решил да експлоатирам темата в новия роман.<br /><br />Пътувах вече десет минути, когато дочух познат женски глас:<br /><br />- Може ли да седна? Все пак ще седна, уморена съм…<br /><br />Едва надигнах глава и я съзрях. Моята Непозната. Изненадата ми беше повече от очевидна, но точно в този момент осветлението изгасна. Чувах дишането й в тъмнината, дори ми се стори, че долових познатата ми миризма. Плътта на европейките излъчват особена миризма, не е като на азиатките. Азиатките имат нещо плодово в епидермиса на кожата си. Европейките съдържат по-скоро… не знам, по-различно е. А Нейната плът освен това излъчваше и тръпчивина като на бадем. Не смеех да проговоря, страхувах се да не съм се припознал. Вместо това Тя се обади. Както винаги самоуверена, дори рязка и със съвсем незабележим акцент:<br /><br />- Не смей да твърдиш, че си ме забравил!<br /><br />- Няма!<br /><br />Мълчахме още минута-две в тъмното. Някаква упорита твърдина заседна в гърлото ми. Преглъщах често-често, стараех се да не го правя шумно. Усещах в мрака как се движат гърдите й от полюляването на влака. По едно време дори засякох движение на въздуха пред носа си, може би на ръката й към мен да ме погали, а може би се пресегна да вдигне бретона на косата си?<br /><br />- Чувам, че тиражите ти нарастват. – рече кротко. Гласът й беше темпериран, леко, съвсем леко дрезгав. Отдадох го на това, че обичаше да скита. Всъщност не беше от това, просто Тя се разкриваше в този момент, тъмнината караше гласа й да звучи интимно.<br /><br />- Да, развивам се. <br /><br />Мълчание. Влакът издаваше странен съскащ звук, не тракаше като обикновените композиции. Вероятно след не повече от 20 минути щяхме да пристигнем. Разстоянието Ашфорд – Париж беше 35 минути.<br /><br />За тази година, която измина от изчезването й, бях забравил как може да въздейства тази жена. Само с глас. С глас и едва доловимо ухание. С аурични еманации. Сякаш седалката пред мен беше изпълнена с някакво магическо същество. Затворих очи, въпреки, че не беше нужно – тъмнината на съоръжението под Канала беше проникнала във влака. Въпреки това ми се стори, че виждам образа й под клепачите си – индигово-пурпурен.<br /><br />- Родила си?<br /><br />В началото нищо не каза. След малко, колкото две вдъхвания произнесе:<br /><br />- Да, родих. Това интересува ли те?<br /><br />- Защо не?<br /><br />Като че ли усетих да се подсмихва в тъмната тъмница.<br /><br />- Не е от теб, ако това ще те облекчи.<br /><br />- Не съм и предполагал, че може аз...<br /><br />Влакът изглежда забави ход, чу се съвсем тихичко изсвистяване като от помпа, може би спирачка или някаква друга пневматична джаджа. Композицията на Юростар въздъхваше.<br /><br />- Дъщеря ми няма никакви азиатски черти или други белези, има руса къдрава коса и ясни сини очи, успокой се.<br /><br />- Ти никога ли не слушаш, жено! – повиших тон. – Не става дума за това. Никога не съм предполагал обратното! <br /><br />- Успокой се!<br /><br />Повишаването на тон при японците не изглежда както при европейците. Това се изразява по следният начин: японецът обикновено изпъва като струна тялото си и навежда по-ниско глава, а от ниското се дочува нормалният му глас, но с повече твърдост и студени нотки. Това е повишаването на тон. С годините бях придобил повече европейско излъчване, затова японското ми повишжаване на тон излезе доста по-емоционално, дори повече отколкото аз очаквах.<br /><br />- Всъщност, приятелю, станал си по-изразителен. Не знаех тази страна на характера ти. По-потаен си, отколкото очаквах.<br />Отново усетих сякаш Д. ми се присмива в мрака. Това ме вбеси допълнително, но запазих смирение.<br /><br />- Ясно. Очаквала си палавият и весел Х. Онзи, който не престава да пуска шеги и да те храни в леглото, а докато ти вечеряш да целува вътрешната страна на бедрата ти. Наистина не знаеш нищо за мен.<br /><br />- Познавам тялото ти...- бързо изстреля Тя.<br /><br />- Само толкова! <br /><br />- Нима ти познаваш повече от мен?<br /><br />Отново мълчахме. В тъмнината мълчанието може да разкаже толкова неща за мъжа и жената, когато аурите им сплитат бич срещу небето. Накрая аз наруших тишината:<br /><br />- В началото те чаках. – пауза и преглъщане. – Поне бележка да ми беше оставила.<br /><br />- Оставих ти много повече от бележка, мили Х. И това, което оставих след себе си беше напълно достатъчно, не мислиш ли?<br /><br /><br />Последва рязък завой на влака, изглежда проектантите на съоръжението бяха все пак допуснали дребна грешка в трасето. След това влакът отново изправи корпуса си.<br /><br />- Написах книга, Х.! – каза тя. – Не зная в коя реалност съществувам, но в която и да е от всичките, знам, че съм те срещала някога.<br /><br />С тона, с който го каза ми се стори тъжна или поне по-далечна, отколкото я познавах, а аз не помнех тъга да съм виждал по лицето й. По дяволите, това някакво поетично сравнение за познанството ли ни беше или си вярваше малката мръсница?<br /><br />- Знам, че в книгата ми няма да се познаеш. Там си друг, не толкова арогантен и разпуснат, но си ти!<br /><br />- Къде е тази книга? И за какво, да му се не види, става дума в нея?<br /><br />- Нали ти казах – в една от много реалности, в които съществувам. Но може би утре ти няма да знаеш, че ме е имало.<br /><br />- Абсолютни безсмислици взе да приказваш, Д.!<br /><br />- Не, не, почакай!<br /><br />- Ясно! Ако искаш, ще стана и ще се преместя от това място, но предполагам, че едва ли ще има значение, след като си решила да ми наприказваш небивалиците си. <br /><br />- Ти даваш ли си сметка за твоя труд? В момента с какво се занимаваш, Х.?<br /><br />- Имам предвид нещо. Пиша.<br /><br />- И в новия ти роман има говорещ котарак и момче на петнадесет години, нали?<br /><br />Никой не знаеше какво има в това, което в момента пишех, дори от издателите го държах в тайна! Започваше да не ми харесва съвсем. Усетих някакво движение отново пред лицето си. В миг устните й се долепиха в моите, а езикът й търсеше моя с нежни движения. Поддадох се. Обзе ме чувството, че във вените ми тече струйка алкохол. Спомних си нощите ни. Спомних си търсенето на следите от нея по чаршафите и спалнята, намирането на свещения косъм от пубиса й. Дяволите да я вземат! Защо трябваше да се появява отново? Като някаква нахална, хищна муза?<br /><br />- Слушай, искаш ли като слезем от проклетия влак да отидем някъде на светло и просто да поговорим?<br /><br />Думите ми останаха да висят във въздуха. Не усещах вече нито движение отпреде си, нито звук чувах. Подуших въздуха – ароматът й се беше стопил, просмукал се беше в нищото. В същия момент лампите в композицията светнаха. Огледах вагона - от Д. нямаше и следа. Почувствах се нелепо, всъщност, човек като се замисли, имаше вероятност да съм си говорел сам, нали? Като в капан за любовници?<br /><br />--------------------------------------------------------------------------<br /><br />* Insidias amatorum – (лат.) капан за любовници. Това е сегмент от времеви-пространствения континуум, който остава незасегнат от деволюцията на времето. В този сегмент живото човешко същество запазва всички възприятия за себе си във всички възможни паралелни светове и времена. Получава се нещо като консеврирана завинаги човешка същност, невлияеща се от потока минало-настояще-бъдеще. Авторът на настоящия проект „Tegenaria parietina” излага теорията си, че Insidias amatorum представлява центърът на своеобразната „паяжина”, която образуват всички възможни реалности и времена. С други думи, канавата на материята и времето е логически сбор от различни сегменти, като всеки от тях е свързан с всеки друг, а Insidias amatorum попада в средината на образуванието и през него преминават участъци от всички времеви-пространствени канали. Тя (авторът) смята, че тази средина не е място и няма топография, а е по-скоро неосъзнато усещане на човешкото същество за отношението между взаимовръзките, нещо като компас или като орган на равновесието в нематериален план. Авторът твърди, че при определено състояние живият субект може да направлява Insidias amatorum. Тази възможност може да възникне само в момент на физически оргазъм или в процеса на физическа смърт, като често субектът бърка едното с другото (виж глава Х „Какво ни казва шамисенът).<br /><br /> За историята на сънуващата себе си виж глава ХІІ „Как се съчетава тройка рибки”<br /><br /> За непоносимост към Лондон виж глава VІІ „Бъдеще, лекувай ме насън!”<br /><br /> За глобалното затопляне и резките промени в ландшафта и земната география виж глава VІ „Да любиш сомнамбул”<br /><br />Героят на този разказ разказва за действителна книга, която ще се появи в следващия Епилог ІІІ на романа „Проектът Tegenaria pdrietina”. Героят е действителен японски писател, но след упадъка на времето той не подозира за съществуването на действителната Д.<br /><br />----------------------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Откъс от „Проектът Tegenaria parietina”</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Диана Додова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-890688290473176720?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-85404714773904527232011-05-28T11:07:00.007+03:002011-05-28T12:56:23.889+03:00<span style="font-style:italic;">откъс</span><br /><br />С Владимир Василев се запознах по следния начин: преди да го видя, но когато когато вече се бях запознал с Николай Лилиев, аз два спирах пред вратат на неговия апартамент, но не посмях да позвъня. Той беше създал в мен такъв респект и представляваше за мен толкова голям авторитет, че аз се страхувах както от посрещането, така и от изпращането. Добре, че тогава (а то е било 1947 и 1950 г.) не съм се запознал с него, защото стиховете, които показах по същото време на Н. Лилиев, едва ли щяха да лу направят онова впечатление, което през 1951 г. му направи поемата ми „Касандра”. Моята интуиция ме е предпазила от това. Когато написах, обаче, драматическата си поема „Касандра”, аз вече знаех, че работата ми не е лоша и че заслужава той да я прочете и да си каже компетентното мнение. Споделих това с брат си – Любен Лепавцов, аптекар в София (починал през м. май 1957 г.) Той ми каза, че имал познат, който бил близък на Вл. Василев. Предадохме ръкописа на „Касандра” и зачакахме. Мина време и проф. Христо Панчев (музикант), който беше изселен в Ловеч, получи отворена картичка, която ми донесе (и която остана завинаги у мен) и в която, между другото, Вл. Василев му пише да имам и че за сега впечатленията му от поемата ми „Касандра” са „изключително добри, отлични”. По-късно научих, че когато познайникът на моя брат (и до сега не научих името му) му предал доста обемистата поема (4400 стиха) той не искал да я приеме, колебаел се дали да я върне. След това, когато намерил свободно време, почнал да чете, поемата го увлякла, той я прочел до края и после още веднъж цялата. Критиката, която получих от него, е възторжена. Той, без да ме беше виждал, ме поздравяваше за големия успех. Преди да изпрати картичката (рецензията), Вл. Василев ходил в аптеката при моя брат, запознал се с него и споделил отличните си впечатления от „Касандра”. Зарадван, брат ми веднага ми писа много сърдечно писмо. Той вече ме поздравяваше като поет, добил признание от най-големия наш критик, приятел на Яворов. Когато се видяли за първи път, Вл. Василев надълго и нашироко го ръзпитвал за мен – за живота ми, за работата ми и пр. Тук отварям една голяма скоба, за да кажа, че брат ми като дете и юноша се е опитвал да пише стихове. Той дълги години беше абонат на „Златорог” (литературно списание, което излизаще непрекъснато 24 години под редакцията на Вл. Василев и Николай Лилиев). От книгата – делото по заговорът срещу Стамболов и убийството на министър Белчев, по което дело баща ми Спас Д. Лепавцов е осъден на смърт и присъдата му е заменена с 6 години затвор в окови, се вижда, че баща ми се е интересувал от литература. Негов брат – д-р Иванчо Лепавцов - лекар, починал младе пишел стихотворения, но нищо не е запазено от него. <br /> На 4.VІ.1952 г. , към 9.30 ч. сутринта с моя брат посетихме Владимир Василев в дома му на ул. „Борис” І 80 (София) – на най-горния етаж на една кооперация. До тоя момент аз не бйх виждал Вл. Насилев, освен на снимка от младите му години, вероятно от времето, когато е бил директор на Народния театър. Моят брат го познаваше от предната година. Както вече казах, Вл. Василев сам го потърсил в аптеката на ул. „Граф Игнатиев” и ул. „Патриарх Евтимий”, на която брат ми беше управител и която за момента беше най-модерната аптека в София – негово дело. Полюбопитствувал да се запознае с брат ми, както и да научи нещо за мен. Усещах стеснение при мисълта, че отивам при тоя човек с празни ръце, че трябваше да му занеса нещо от Ловеч, защото знаех, че той бедсвува. Но аз също не бях по-добре. Накарах предварително проф. Хр. Панчев да му пише за моето положение. Усещах стеснение още и от това, че в навечерието на тръгването си за София научих, че жената на вл. Василев – дълго време боледуваща от рак – е починала преди около 2 месеца, по време на моето мэбилизиране в гр. Никопол. Позвъних. След малко вратата бавно се отвори. Един възрастен мъж се появи на олуотворената врата. Той позна брат ми, който ме представи. С уморен глас Вл. Василев ни покани да влезем. Трябваше да минем през един голям хол, за да отидем в кабинета му. В хола, украсен с картини и портрети, бяха седнали две възрастни жени, които тихо разговаряха. Вероятно са говорили за скъпата покойница, тихо, през сълзи. Ние бяхме нарушили разговора. А вероятно се бяха върнали от гробища. Впоследствие научих, че Вл. Василев ходил на гроба на жена си всеки ден. Кабинетът на Вл. Василев представлява не много голяма стая. С влизането в нея, насреща се вижда широка писалищна маса, отрупана с книги и ръкописи. Зад нея столът на писателя, а зад гърба му библиотека с няколко рафта – открита, с български и малко немски книги. В ляво имаше прижинено легло, покрито с одеало Пред писалищната маса имаше два стола, на които седнахме с моя брат. Над библиотеката имаше портрети на наши артисти в цивилно облекло, и дигизирани и гримирани в съответните си роли, с автографи. В страни се виждаше и рортрета на Елисавета Багряна от младите й години. Отгоре над библиотеката имаше голям акварелен портрет на жена с хубави ръце, с пригладена коса, с леко ироничен поглед и иронично свити устни. Това беше покойницата – Цвета. Когато Владимир Василев седна на писалищния стол срещу мене, аз имах възможност да го разгледам по-добре. Възрастен, над 60 години човек, с побеляла (но не бяла) коса, със сивобели мустаци, по средата пожълтели (вероятно от тютюна – по това време той пушел по 4 кутии цигари на ден). Едра глава, високо и щироко чело, скърбящи очи, поглед, в който пробягваше отвреме-навреме горчива ирония. Писателят има среден ръст и сдържани, бавни движения. <br /> <br />-------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Съст. Васил Колев, редактор - Георги Мишев, предговор - Марин Колев, "Владимир Василев. Писма до Ловеч", ИК "Чернат", 2011</span> <br /><br />-------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Васил Колев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8540471477390452723?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-21801852144432769992011-05-26T15:19:00.004+03:002011-05-26T15:28:12.159+03:00<span style="font-style:italic;"></span>eLit Сайт за литература въвежда платени публикации, т. е творби, които авторите желаят да публикуват без редакторска намеса, ще могат да се появяват след съответно заплащане и ще бъдат отбелязани като "Авторски публикации". За информация пишете на имейл: dachogospodinov@gmail.com<br /><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Георгиев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2180185214443276999?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-73570751040133822572011-05-26T12:20:00.011+03:002011-05-26T13:21:45.469+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-DvU_IVulgvE/Td4pZ93fAlI/AAAAAAAAAsI/7LC0J4vKzWY/s1600/%25D0%25B8%25D0%25B7%25D1%2582%25D0%25B5%25D0%25B3%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BD%2B%25D1%2584%25D0%25B0%25D0%25B9%25D0%25BB.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 150px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-DvU_IVulgvE/Td4pZ93fAlI/AAAAAAAAAsI/7LC0J4vKzWY/s200/%25D0%25B8%25D0%25B7%25D1%2582%25D0%25B5%25D0%25B3%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BD%2B%25D1%2584%25D0%25B0%25D0%25B9%25D0%25BB.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5610967711830966866" /></a><br />Христина Гутева е родена през 1966 г. в Бургас. <br />Сега живее във Варна. <br />През 1991 г. е завършила ТУ - Варна.<br />Автор на книгата с разкази и есета "Бягство в светлината" /1999/.<br /><br />e-mail: hguteva@abv.bg <br /><br />------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Гутева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7357075104013382257?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-578525700700908422011-05-26T12:18:00.008+03:002011-05-26T13:22:27.510+03:00<span style="font-weight:bold;">Мечта</span><br /><br />Мечтата ми<br />разби се в камък.<br />Със пясъка<br />се смеси там...<br />Морето мигом я отнесе.<br />Ограбена,<br />заплаках.<br />Сълзите ми родиха нова. <br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">***</span><br /><br />Ако днес не помниш <br />станалото вчера,<br />дали ще се събудиш, <br />за да преживееш<br />ставащото утре?<br /><br />------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Гутева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-57852570070090842?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-6694953862488982422011-05-26T12:15:00.003+03:002011-05-26T13:21:45.482+03:00<br /><br />На смъртта си казах, <br />че съм вече мъртва.<br />Пък на живота си,<br />че съм по-жива<br />и от него дори.<br />А на себе си --<br />че просто сънувам.<br />Те всички ми вярват.<br />Защо не можеш ти?<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Гутева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-669495386248898242?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-69862232106637155312011-05-26T10:32:00.007+03:002011-05-26T10:44:34.952+03:00На 30 май от 19,00 ч. <br /><br /><br />БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СПЕКТАКЪЛ <br /><br /><br />на "ЗМЕЙОВА СВАТБА"<br /><br />на Младежка формация за театър "Импулс"<br /><br />Средствата ще са за обезпечаване на участие във фестивал<br /><br />Общински културен център<br />Разград<br /><br />---------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6986223210663715531?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-20690656790458584682011-05-25T16:09:00.005+03:002011-05-25T16:14:43.701+03:00И бавно<br />и протяжно<br />като разлят акорд<br />от минало кресчендо<br />все по-безплътна<br />и недоловима<br /><br />любовта<br /><br />ненужен екот<br />в мрак<br />на празна зала<br /><br />---------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Петър Краевски, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2069065679045858468?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-22059418768043034092011-05-22T12:46:00.007+03:002011-05-22T13:11:42.015+03:00Нека отдадем почит на Светите братя Кирил и Методий и техните ученици – Горазд, Сава, Ангеларий, Климент и Наум. Тяхното Слово огласи земята. Ние, като скромни наследници на тези велики мъже, се възхищаваме от Делото, от онази дързост – да посегенеш към перото и пергамента и да сътвориш знаци, отразяващи вечното и Божественото. Тези знаци ни служат и днес, тях четем, тях пишем, произнасяме звуковете, чиито носители стават именно те. Защото знаем, че в Библията битува онова невероятно откровение: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” / От Йоана свето Евангелие/. Българският гений е създал много Слова, с което доказваме на света, че имаме право на съществуване и сме достойни люде на тази земя.<br /> На 14 февруари 2009 година се навършиха 1140 години от блажения край на Свети Константин-Кирил Философ, нашия първоучител и наставник, нашето лице пред света и най-големия гений на българското слово. Тази година също така се навършват и 1147 години от създаването на нашата азбука. А без по-големия брат Методий мисията на Константин щеше да е много по-трудна. Затова на 11 май Православната църква почита паметта на тези двама братя – колоси на нашата словесност. Тези двама братя успяха да начертаят духовността не само на българите, но и на всички славянски народи, а и дадоха криле на всеки свободомислещ и обичаш Бога християнин в цяла средновековна Европа. И те са българи, защото, противно на всичко, което се говори в научните среди, началото на „Кратко житие на Константин-Кирил” или още наречено „Успение Кирилово” гласи: „Отечеството на този преподобен наш отец Кирил беше триславният и велик град Солун, в който се роди. Българин по род, той се роди от благоверни и благочестиви родители.”* Старобългарските творци, прекалено смирени хора, не са се подписвали под творбите си и не знаем кой е автор на това житие, но той с абсолютна убеденост изказва думите, свързани с родовата принадлежност на Константин, който е българин не само по дух, но и по кръв. Кирил и Методий са българи и това е достатъчно, за да имаме повод ние за неувяхваща гордост. По-малкият брат Константин, наречен Философ заради невероятната му мъдрост, проявена твърде рано, създаде своята азбука в лето 862-ро в православния манастир ”Полихрон”, където е игумен брат му Методий. Свети Методий отдава изцяло живота си, за да помага на своя малък брат в превеждането и разпространението на светите богословски книги и умира в Панония през 885 година в Панония, отдаден на богоугодното си дело. <br /> Не можем да престанем да се възхищаваме от неизчерпаемия интелект на Константин-Кирил Философ, който на Църковния събор във Венеция /най-голямата християнска трибуна/ през 868 година доказва на всички там събрани „епископи, попове и черноризци като врани срещу сокол”**, че не само славяните, но и всички други народи по цялата земя, всеки човек, независимо на какъв език говори, има право да слави Бога и да се обръща към него на своето родно слово. Константин казва в своята убедителна реч: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив та не иска /да го даде/... Ако не искате да разберете, от тези примери, то поне от Писанието познайте Божията воля: „Възпей Бога цяла земьо, възпей Господу песен нова!...”*** И още много примери дава Константин и все от Светото писание, за да докаже своята теза и да овековечи азбуката си, която е богооткровено дело. И големия наш Философ успява и вече никой не дръзва да оспори новосъздадената азбука. Скоро след това Кирил умира в Рим през 869 година и самият папа Адриан ІІ му отдава невероятни почести, ценейки го като равноапостол на Христа. Край тялото на Философа, погребано в църквата „Свети Климент”, стават много чудеса.**** Защото този чуден гений на Словото, заедно със своя брат Методий, е свят човек, който отдава всичките си сили в полза на другите. Светите братя бяха обявени от папа Йоан-Павел ІІ за съпокровители на Европа още през 1985 година. Поклон пред тяхното невероятно дело!<br /><br /><br />-------------------------------------------------------------------------<br /><br />*Кратко житие на Константин-Кирил /Успение Кирилово/, Стара българска литература, том ІV,Български писател, София, 1986<br />**Пространно житие на Константин-Кирил, стара българска литература, том ІV,Български писател, София, 1986<br />***Пак там<br />****Пак там<br /> -----------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Лина Борджиева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2205941876804303409?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-54207442920046495282011-05-21T19:25:00.007+03:002011-05-21T19:50:21.828+03:00Смълчан и тих е град Перперикон –<br />потънал в спомени и камъни,<br />снага извил на онзи южен склон,<br />духът му се възражда с тихи спомени.<br /><br />Потаен огън бурно разгорял –<br />езическият пламък, палил клади.<br />Тук Богът Дионис дори живял<br />и любил се с красивите менади.<br /><br />Отпивай, Дионисе, пак на екс,<br />с бокала си във виното се вричам<br />и с порива на дивите коне<br />навярно тази нощ ще те обичам.<br /><br />Поискай ме! Лъчист е моят храм<br />и жадно е езичното ми тяло,<br />но щом се слеем с Майката-Земя –<br />олтар ще е космичното начало.<br /><br />И стигнали до лудия екстаз,<br />във храма на небесното знамение,<br />ще оцелеем в пурпурната страст, <br />в шаманското неистово видение,<br /><br />че даже и след днес Перперикон<br />ще пази всеки спомен като камък –<br />снага извил на онзи южен склон,<br />макар и да гори във вечен пламък.<br /><br />---------------------------------------------------------------------- <br /><br /><span style="font-style:italic;">Стихотворението е платена публикация, <br />т. е авторска публикация</span> <br /><br />-----------------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Йорданка Господинова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5420744292004649528?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-84095376396269117462011-05-21T12:36:00.005+03:002011-05-21T12:40:22.864+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-OJ6ZAk_KhWo/TdeGz_CZ59I/AAAAAAAAAsA/jFBQjCVMCSM/s1600/Tina.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 134px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-OJ6ZAk_KhWo/TdeGz_CZ59I/AAAAAAAAAsA/jFBQjCVMCSM/s200/Tina.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5609100088566212562" /></a><br /><br /><span style="font-style:italic;">Христина Борисова за себе си:</span> <br /> <br />Родена съм в Севлиево, тук живея и работя. <br />Завършила съм гимназия в родния си град. Висше образование получих в Техническия университет в Габрово, машинен инженер. <br />Работила съм като конструктор, редактор на местен вестник, специалист „Маркетинг". В момента заемам длъжността "Технически секретар" в „ЕМКА” АД. <br />Носител съм на редица национални награди за поезия: втора награда от националния поетичен конкурс ”Вишнев цвят - дъх на пробуждане” - Казанлък, първа награда от Националния конкурс”Искри над Бяла”, втора награда от националния конкурс в Нова Загора, трета награда от националния конкурс „Поезия и песен на Балкана”- Дряново 2009 г., специална награда от националния конкурс в Благоевград, посветен на 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров, трета награда от националния литературен конкурс”Биньо Иванов”- 2011 г. <br />Имам публикации в местния печат, в литературен алманах „Бразди”, д „100 вести” – Габрово, вестник „Загорско знаме” – Нова Загора. <br />Член съм на литературен клуб „Пеньо Пенев” – Севлиево. <br />Автор съм на стихосбирките „Очи за лято”(2010), ”Всеки следваш дъжд”(2010) , „Любов, не ти прощавам” (2011). Подготвям за печат четвъртата си поетична книга.<br /><br />------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Борисова, All rights reserved!<br /><br /><div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8409537639626911746?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-28604109314667996422011-05-21T11:57:00.009+03:002011-05-21T18:47:18.905+03:00Крадем се – и неволно, и нарочно.<br />Как иначе да бъде, щом и то –<br />и времето, ограбва ни задочно,<br />и няма кой нагона му да спре...<br />Крадем си от сърцата. И от хляба.<br />А после и сънят от нас страни.<br />Дали не трябва някой най-накрая<br />ръцете ни крадливи да строши ? <br />Всевиждащият, с десетте закона, застанал е високо и мълчи.<br />А ние, пропълзелите край трона му,<br />си вярваме, че той е без очи.<br />Безочливи, безоки, заслепени <br />затъваме надолу, до мига,<br />след който се озъртаме смутени –<br />без въздух жив, без сили, без душа.<br />И взето, и невзето – но желано –<br />с товара си върху ни ще тежи.<br />Застанали на нищото във края,<br />едва ли има кой да ни прости.<br /><br />---------------------------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Стихотворението е отличено с ІІІ награда на националния поетичен конкурс "Биньо Иванов" 2011 в гр. Кйстендил</span><br /><br />-----------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Христина Борисова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2860410931466799642?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-59765882920061196582011-05-21T11:47:00.011+03:002011-05-28T11:43:55.727+03:00Васил Колев<br /><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Васил Колев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5976588292006119658?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-747285034188830282011-05-21T07:57:00.008+03:002011-05-21T11:17:42.294+03:00eLit Сайт за литература въвежда платени публикации, т. е творби, които не са били одобрени от редакторите, ще могат да се появяват след съответно заплащане и ще бъдат отбелязани като "Авторски публикации". За информация пишете на имейл: dachogospodinov@gmail.com<br /><br />---------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-74728503418883028?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-79051121517811859042011-05-20T14:12:00.009+03:002011-05-20T15:42:20.838+03:00<span style="font-weight:bold;">Пиано в неделя</span><br /> <br />Съседките ми хранят вън със смях и семки<br />папагалите на клюката.<br />Като изгладен със ютия е празничният въздух на града.<br />На третия етаж ръцете на момиче ровят изворче - <br />пианото бълбука,<br />по синята скала на майското небе тече вода...<br />Мъжете се завръщат по обяд,<br />слънчасали от светлина и вино.<br />Лозя са пръскали:<br />разтворът е надупчил дрехите им с розови сачми.<br />И пият грамофонните игли с хоботчета сълзите на Руфинка<br />кварталът тихичко обядва с лозови сарми.<br />Следобедът, несвикнал със съня<br />мигренно във постелята въздиша<br />и слънцето във облака е кръгло като хапче кофенал.<br />Привечер папагалите се връщат<br />и своите ранени човки ближат.<br />На кино е момичето.<br />Градът до другата неделя чак е оглушал.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Бяла риза</span><br /> <br />С едничка бяла риза, с две ангелски крила,<br />невидими за другите, живееше Поетът.<br />И точно тази риза със свойта белота<br />до днес го отличаваше във общата несрета.<br />Тя беше герб и символ, духовно облекло.<br />Не просто бяла риза, а жреческа одежда<br />и знак, че в този свят, прогнил от старо зло,<br />все още има песен, и вяра , и надежда...<br />Откраднаха му ризата във снощната мъгла.<br />Жена му цяла нощ стоя над шевната машина,<br />отряза първо с ножицата двете му крила<br />и нова риза му уши - от ангелска коприна.<br />Безкрил, но пак със бяла риза, с вдигната глава,<br />Поетът, тоест аз, стоях над снощните си думи<br />и ви изплаках, мили мои, всичко затова,<br />защото знам, че всички сте с преправени костюми.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Изправяне</span><br /> <br />Ти окуця ли, мой живот,<br />че все на рамото ми се опираш?<br />Залитаме и падаме<br />все в репия на грижите със теб,<br />а моят път е хлъзгав като грива, <br />мой гъдуларю,<br />мой сиамски брат проклет.<br />Хвърли тояжката,за да не се подпре<br />на нея гордостта ни. Усмихвай се дори на този,<br />който за теглата ни е крив.<br />Със розов цвят се закичи,<br />скрий с цвете свойте рани,<br />а под езика си на вопъла<br />татуловото зрънце скрий.<br />Аз ще почистя алаброса ти<br />от репии, ще свия<br />от тях кълбо и в пазвата си<br />ще го мушна чак – <br />ще казваме, че ябълка<br />във пазвата си крия...<br />Хвани дланта ми и гъдулката <br />пази, мой Куцльо драг.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Тежък хляб</span><br /> <br /> Поетът на градчето остана бос и гол.<br />Мечтаеше за бира - ядеше хляб и сол.<br />Продаде си китара и след това чалгяса,<br />но хлябът все не стигаше на кухненската маса.<br />Душата му започна да слиза от небето<br />и тръгна по сандали в калта на битието.<br />Душата му заплака от мъка и обида,<br />настръхна и се сви подобно какавида,<br />а после се превърна във пеперуда бяла<br />и отлетя, избяга от гладното му тяло.<br />Тя почна да кръжи във дните му проклети,<br />но той не я позна, той даже не усети,<br />че вече е бездушен и че е глух и сляп<br />във свойта сляпа грижа за своя труден хляб.<br />А тя кръжеше все над старото пиано,<br />все кацаше връз томчето на Димчо Дебелянов,<br />чак до онази нощ, когато не сколаса<br />да отлети встрани от кухненската маса<br />и той, нали си беше отдавна вече сляп<br />неволно я премаза под своя тежък хляб.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Ивайло Балабанов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7905112151781185904?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-62760825266539148162011-05-17T18:31:00.016+03:002011-05-18T11:21:59.221+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-9wjH8i8j3sc/TdN3z5JdMKI/AAAAAAAAAr4/TzTT_j9Fr-g/s1600/%25D0%259D%25D1%258F%25D0%25BC%25D0%25B0%2B%25D0%25B4%25D0%25B0%2B%25D0%25B5....jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 132px; height: 200px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-9wjH8i8j3sc/TdN3z5JdMKI/AAAAAAAAAr4/TzTT_j9Fr-g/s200/%25D0%259D%25D1%258F%25D0%25BC%25D0%25B0%2B%25D0%25B4%25D0%25B0%2B%25D0%25B5....jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5607957694403915938" /></a><br />Докосвайки се до морално-педагогическите прозрения на Николай Табаков в най-новия му роман “Няма да е все така”, разбираме какво ценно губят днешните поколения, респективно – деца и тийнейджъри, чатещи с часове пред компютъра и сърфирайки из развлекателните популярни сайтове в интернет. Всъщност писателят именно сърфира по мозъчните ни гънки с тревожните си, далеч по-скучни за тях, метафорични и същевременно откровени дидактични укори, и послания към цялото ни инертно посттоталитарно общество. Удостоен с приза на СБП за най-добър на 2009 г., романът наистина е една съвременна, мъдра притча за Истината и пробуждането. В тази парадигма, паралелно с идейността, се преплитат в сложна взаимовръзка – имагинерно и метафорично, пластично и релефно изображения. Това не е поредното издание ерзацна “преходна” литература. Лирично-психологичното и иронично-анекдотичното вървят ръка за ръка с гротеската и скепсиза. Тук липсва консервативният и схоластичен тип морализаторстване или даване на готови рецепти, панацея за изцелението на болната ни образователна система след поредицата експерименти за модерното й реформиране… Реалностите в съвременното училище са съвсем правдиво описани в главата “Колкото по-бързо, толкова по-далеч” – от вземащата се прекалено насериозно директорка, с прякор на великия инквизитор Игнаций Лойола – до доносниците, пушенето на трева, слабия родителски контрол... Рестриктивните методи на възпитаване в стил Макаренко и “Педагогическа поема” и проблясващите инвенции с идейно-тематичната канава на “Ние, врабчетата” от Йордан Радичков, “Приключенията на Пинокио” от Карло Колоди или “Войната на таралежите” на Иванка Гръбчева, принципите на Коменски – практически и наяве са загърбено минало. <br /> Почти 1/3 от сюжетното действие протича в Русия и Украйна, а повечето от героите носят руски имена. Действието протича на 2 континента, като географските топоси са: село Гледка /Видинско/, Ростов на Дон, Париж и Калифорния. Това не е тенденциозно, а е плод на богатата житейска одисея и славянския волен дух на автора, където напевно кънти набатът: “Няма да е все така”. Благородните се надяват да настъпи крах на криминалния преход и нещата да си дойдат в логичното лустро, но диалектиката не винаги следва логиката. Подобно Параграф 22 или метафизиката на Мърфи, същото споделя в сюжетната линия и самия автор. Щъркелите са застрашен от изчезване социален вид, въпреки законът за биоравновесието в природата. Свиква ли се с духовната нищета, с пошлата меркантилност и егоцентричния хедонизъм? Отговорът е еднозначен. Колизията в срещата на две цивилизационни епохи е повод за размисъла. Писателят подхожда реалистично към сложната проблематика на прехода и търси отговор за възникването на язвите в организма на обществото, най-вече в липсата на ясна алтернатива за бъдещето на света. Екзистенциалното съществуване на човечеството е застрашено, тъкмо поради девалвацията в ценностната скала. Пророчески и Кенет Кларк в “Цивилизацията” констатира: “На бъдещето пред нас можем да гледаме с оптимизъм, но не и непременно с радост”. Американският начин на живот, “американската мечта” и западният модел на развитие раждат безтегловност, където добродетелта е отживелица... Къде е мястото на любовта в този модерен кошмар? Анахронизъм, самотен остров сред океана генно-модифицирани мутанти, плод на самозаблуждението, че има справедливост извън настоящия антихуманен световен ред. Чърчил отдавна е детерминирал цайтнота на демокрацията... Писателят се опитва да съзре лъч в упадъка на нравите, зрънце щастие сред джунглата на плевелите и дивите зверове, където оцеляването е превърнато в христоматия на съществуването. Защо хората не са така вечни, поне като реката? Защо оцеляваме, а не живеем пълнокръвно, защо водим постоянни тихи войни помежду си, когато природата не ни прощава грешките... Николай Табаков защитава правото ни на живот. И във финалните слова на един от героите, гордият Малък щъркел, откриваме същността в “щастието да живееш”. Същото верую изповяда една от гениалните ни оперни прими Елена Николай някога в интервю пред Кеворк Кеворкян... <br /> В частите “Хубава държава” /стр. 105/ и “Висотата на своите висоти” /стр. 136/ не е спестена острата критика, достигаща до откровена гротеска спрямо властта и управляващите. Алтернативатата й той съзира в благородните хора, жертвоготовните. Песимизмът на Егати: “Няма никакъв начин да се оправи!” е оправдан в аморалността на измисления елит в “Мразя ви” /стр. 175/. В “Измислената война” /стр. 189/ ще открием и обяснение за причините на войната на Балканите – икономически интереси, за агресията и самоунищожението, където Русия се оказва отново “велика сила”, а НАТО /стр. 215/ неин контрапункт. А войната е най-безумният венец на злото. Орлите водят война с всички щъркели. Тук тя е метафора на реформата в Източна Европа. Ярката пацифистична позиция на автора особено силно струи във “Войната вреди на вашето здраве” /стр. 215/, размислите в толстоевски стил. Независимо от алюзията с паноптикума пъстропери пернати, птици /щъркели/ и хора в съвременното космополитно общество, като в “Политическа зоология” или “Демиградски плашила” на Георги Кирков, героите са развиващи се, а не мумифицирани трофейни екземпляри.<br /> Близначките Светлана и Татяна притежават в себе си очарованието на силния дух, без да са негативно белязани от кариеристичната целеустременост и житейските неволи. Обществото се опитва всячески да превърне в аутсайдер, да опетни и обругае градоначалникът Владимир Горшков, само защото търси топлина и взаимство, и следва сърцето, а не разума си, готов да зареже поста и отговорностите си, за да изживее повторно озарението на истинската любов. Възпитаването на емоциите е отговорност, която изисква жертви. И престъпникът изживява катарзис, изплащайки греховете си. <br /> Алегорията – Сивият орел – е прототип на новозабогателите престъпници и рекетьори, бивши доносници на властта, някогашната тайна агентура /полк. Орлин Сиваков – полк. о.з. от контраразузнаването/. За него най-голяма опасност е да се превърне в човек, а не в щъркел! <br /> Егати, един от най-впечатляващите с името и присъствието си положителни образи, е готов винаги за компания с приятеля, да го почерпи “пърженко и ракийка”. През оградата – “комшулук” Щъркела с охота му гостува, когато долети от Африка.<br /> Живописни сравнения като “слаб като бастун”, олицетворения и прякори авторът използва често. “Кучето Горбачов не е проскубано, а си е обикновен пекинез...”, конят Буян на Егати оре нивата му в Суи /сухи/ дол. Мистификатор в познанията по тенис с перфектната си терминология, изкусен коментатор. Енолог /познавач на изисканото вино/. Поет в прозата – “вятърът – този вдъхновен уличен метач”, “и като се запретна да вали – та цяла седмица” /стилистиката на Е. Пелин/. Романът е модерен и четивен, благодарение и на факта, че паралелно със стройната и естетски дозирана епитетно-глаголна система Николай Табаков вплита латинска терминология: черен щъркел /ciconia nigra/, пътят на живота в сянка /via pontica/, открит сленг на места: стр. 51, 62, 193, 248. Майстор на портрета и пейзажа, на детайла и психологическия рисунък /“Спасение няма”, стр. 315 и “Няма да е все така”, стр. 302/. Добавете към това и оригиналната повествователна техника – разкази, преливащи и колажирани като киноматографична лента един в друг. <br /> Изстраданите сентенции на някои от героите са достатъчни, за да ни заредят с пречистващата позитивна енергия на техния талантлив създател: “Няма вече естети в село...”, “Който пести тоягата, не си обича децата!” /Егати/; “У всеки Човек на тази земя се крие по един Щъркел” /Стария щъркел/; “Никога не се пречкай в краката на големите, защото може да те настъпят”, “Не е лошо да имаме приятели сред неприятелите, по възможност влиятелни”; “Ако извадиш някого от познатото му русло, от коловозите, той ще е нещастен” /Сагаева/; “Село без щъркели е като мост без река” /Егати/, “Любовта е като смъртта” /Светлана/; “Святостта и святото място се диктува от сърцето”, “Такива са губернаторите сами пред Голямото огледало. И ще бъдат все така” /Мартин/; “Мъдрост не се разказва... Мъдрост се показва... Живееш правилно и ги оставяш да те наблюдават.” /Татяна/<br /> В тази ариаднина нишка откриваме основната идея и житейска философия на романа – “Малко цигарен дим” /стр. 448/, където Малкият щъркел казва на Владимир Горшков: “Майната й на войната... Защото животът е колело, върти се. Един път си горе, в следващия момент си в калта. Бог решава... Христос – това сме всички ние, как не разбирате това? Всеки един от нас. Той живее в нас, в душите ни, където сме самотни и нещастни, където обичаме, където тъгуваме и... и това е единственият му дом, да си знаете! А вие искате да измолите за себе си един свят без чувства... Но няма да сте все такъв! ” и най-вече в поантата<br /> /стр. 498/, когато по телефона пак той споделя своето прозрение с племенника Мартин: “Тайната на живота, единствената мъдрост на тази земя е Щастието да живееш! Сутрин, обед и вечер. Просто щастието да живееш”, подобно Егати, който му го “подсказва” с апела преди да издъхне: “Вземи ме със себе си...”, че “Щастието е ТЕ да живеят”. <br /> <br />--------------------------------------------------------------- <br /><br />* <span style="font-style:italic;">Семантиката на заглавието на <br />романа е по едноименната староеврейска притча</span><br /><br />---------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Валери Иванов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6276082526653914816?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-73770703382778709022011-05-16T13:45:00.007+03:002011-06-13T09:52:41.679+03:00<span style="font-style:italic;">откъс</span><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Часове</span><br /><br />Бродуей е само дълга улица. <br />Вървя в едната посока часове <br />и после часове се връщам, <br />без повече да разбера.<br /><br />Бродуей е само дълга улица, <br />каквато ще намеря във всеки град, <br />в село, дори и в планината. <br />Пътеката на Бродуей прилича, <br /><br />ако вървя в една посока часове <br />и после часове се връщам, <br />без нужда повече да разбера. <br />И без значение дали съм стигнал.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Черно</span><br /><br />В таксито, което ме отвежда към хотела, научих, че на мястото, където <br />бил прострелян Джон Ленън, редовно разливали кофи черна боя.<br /><br />Когато си спомням Ню Йорк, не виждам небостъргачите, <br />нито как на бегом пресичам Бродуей, за да си купя тъмен ром <br />от денонощния магазин отсреща, отрупан с бутилки и реклами. <br />Не питам отново как най-лесно да попадна в Гринуич Вилидж.<br />Навеждам глава, изгърбвам се, бързо напускам Централ парк. <br />Причината: прекалено е зелен. И бързам да се скрия другаде.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">По-черно</span><br /><br />Размахвам строго показалец на хлебарките в хотела, <br />припомням им, че се познаваме от София. Те се разбягват -<br />чакам стаята да се успокои и излизам на Медисън авеню. <br />Накрая винаги стигам до петното от разплискана черна боя.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Истински черно</span><br /><br />Повтарям очертанията му, отраженията, фаталните извивки <br />и опасните за погледа дълбочини. Бягам, отдалечавам се.<br />А черното става все по-черно от неврастеничното кръжене. <br />И повтарящите се изстрели на любовно мразещите луди.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Елизабет Бишоп: Посока</span><br /><br />Седнах на ръба на вулкана. Повтарях направеното <br />от свое имe и в името на някакъв Крузо от Англия.<br />Не зная колко издържах. После се катурнах и полетях <br />към сърцето на земята. Едно от нейните сърца.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Времето</span><br /><br />Колко продължи летенето? Запазих ли способността си <br />да разбирам и да осъзнавам за кого е важно времето?<br />Фатална ли е липсата му, ако не мога да се върна, <br />да свържа невидимите нишки, и да повторя направеното?<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Несигурност</span><br /><br />Само повторението ли потвърждава, <br />че нещо е било. И пак ще бъде.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Надежда</span><br /><br />Елементарно е да вярвам <br />в безсмъртието, дори и на душата, <br />ако продължавам да се нося с надежда, <br />че далече ли е краят, няма край.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Среща</span><br /><br />Не съм достигнал дъното, а от години го очаквам. <br />Без значение дали е твърдина или приближаващ лайнер.<br />Харесва ми какво остава в погледа, празен от очакване. <br />Това е да си истински Крузо на остров или сред острови.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Първо допълнение</span><br /><br />Не срещам никога Петкан.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Второ допълнение</span><br /><br />И няма да се върна в Англия.<br /><br />--------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Палми Ранчев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7377070338277870902?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-60923792607891552042011-05-13T21:05:00.011+03:002011-05-14T17:18:57.637+03:00<span style="font-style:italic;">Анели Дочева за себе си:</span> <br /><br />Родена съм в София, завършила съм магистратура със специалност "История, етнография, музейно дело и архивистика" във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" с отличие. <br />Десет години съм преподавател по история и цивилизация във 13 СОУ "Св. Св. Кирил и Методий" - гимназия с преподаване на езици от романската група - гр. София. <br />От четири години живея със семейството си в Бургас. Тук, успоредно с историята, се занимавам с арт грим, балонна декорация, а от седем месеца рисувам със сух пастел. <br />Уча се от репродукции на стари художници-класици. <br />Харесват ми думите на Чарли Чаплин:<br />"Никой не живее на този свят достатъчно дълго, за да стане нещо повече от аматьор".<br />Рисувам, за да докажа на другите, но преди всичко на себе си, че никога не е късно да се занимаваш с изкуство и да намериш най- подходящия начин да изразиш себе си..<br /><br />е-mail: anelydocheva@abv.bg <br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Анели Дочева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6092379260789155204?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-28969524520158405852011-05-13T21:00:00.006+03:002011-05-14T17:26:29.183+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-L_a8Qi7DOOo/Tc5-lFGR2QI/AAAAAAAAArw/psxaoxK_Eg0/s1600/%25D0%259F%25D1%2580%25D0%25B8%2B%25D0%25B1%25D0%25B5%25D0%25BD%25D1%2582%25D0%25B0%2B%25281%2529.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 292px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-L_a8Qi7DOOo/Tc5-lFGR2QI/AAAAAAAAArw/psxaoxK_Eg0/s400/%25D0%259F%25D1%2580%25D0%25B8%2B%25D0%25B1%25D0%25B5%25D0%25BD%25D1%2582%25D0%25B0%2B%25281%2529.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606557761611618562" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-pDXzWbLYVrc/Tc5-JWekp_I/AAAAAAAAAro/4niOsScCidE/s1600/%25D0%25BA%25D1%2580%25D0%25B5%25D1%2581%25D1%2582%25D1%258C%25D1%258F%25D0%25BD%25D0%25BA%25D0%25B0%2B%25D1%2581%2B%25D0%25B2%25D0%25B0%25D1%2581%25D0%25B8%25D0%25BB%25D1%258C%25D0%25BA%25D0%25B0%25D0%25BC%25D0%25B8.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-pDXzWbLYVrc/Tc5-JWekp_I/AAAAAAAAAro/4niOsScCidE/s400/%25D0%25BA%25D1%2580%25D0%25B5%25D1%2581%25D1%2582%25D1%258C%25D1%258F%25D0%25BD%25D0%25BA%25D0%25B0%2B%25D1%2581%2B%25D0%25B2%25D0%25B0%25D1%2581%25D0%25B8%25D0%25BB%25D1%258C%25D0%25BA%25D0%25B0%25D0%25BC%25D0%25B8.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606557285240580082" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-zXvAgEm9hQ8/Tc599fUcGqI/AAAAAAAAArg/JkZ5X_hVvVQ/s1600/Sawrasow.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-zXvAgEm9hQ8/Tc599fUcGqI/AAAAAAAAArg/JkZ5X_hVvVQ/s400/Sawrasow.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606557081455565474" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-dxuH9FpDt6U/Tc59icXG3QI/AAAAAAAAArY/iY0HMflxxW0/s1600/Sa.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-dxuH9FpDt6U/Tc59icXG3QI/AAAAAAAAArY/iY0HMflxxW0/s400/Sa.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606556616804982018" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-SPL7SNoaYxM/Tc59SVOJchI/AAAAAAAAArQ/VertyAoYOY4/s1600/Ro.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 297px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-SPL7SNoaYxM/Tc59SVOJchI/AAAAAAAAArQ/VertyAoYOY4/s400/Ro.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606556340010447378" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-AiIlymh8-Xg/Tc58VXmqTTI/AAAAAAAAAq4/qiwxdFikoh0/s1600/pok.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-AiIlymh8-Xg/Tc58VXmqTTI/AAAAAAAAAq4/qiwxdFikoh0/s400/pok.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606555292678114610" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-IFkKaPoyHd0/Tc58HAH7KcI/AAAAAAAAAqw/Wio1RHxrMFo/s1600/opi.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-IFkKaPoyHd0/Tc58HAH7KcI/AAAAAAAAAqw/Wio1RHxrMFo/s400/opi.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606555045857012162" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-HO1R5hMbT3A/Tc578m_B8eI/AAAAAAAAAqo/2HUUwXFXmiY/s1600/Kuindji%2B004%2B%25282%2529.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-HO1R5hMbT3A/Tc578m_B8eI/AAAAAAAAAqo/2HUUwXFXmiY/s400/Kuindji%2B004%2B%25282%2529.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606554867310129634" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-rib15FNZ4nE/Tc57TKkmWXI/AAAAAAAAAqY/dCnqHAdqPwI/s1600/joi.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 308px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-rib15FNZ4nE/Tc57TKkmWXI/AAAAAAAAAqY/dCnqHAdqPwI/s400/joi.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606554155308439922" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-U2DMPKr1vHc/Tc56xwncqdI/AAAAAAAAAqI/xoJlvquH-p0/s1600/interior-1899g.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 295px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-U2DMPKr1vHc/Tc56xwncqdI/AAAAAAAAAqI/xoJlvquH-p0/s400/interior-1899g.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606553581405383122" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-OK54B5cjzuc/Tc56hMWJbHI/AAAAAAAAAqA/GBvbSfkBoHs/s1600/fragm.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 290px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-OK54B5cjzuc/Tc56hMWJbHI/AAAAAAAAAqA/GBvbSfkBoHs/s400/fragm.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606553296791235698" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-ZQ29XOW8yOU/Tc55uQOS3lI/AAAAAAAAApw/SaO42EVhErI/s1600/af.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 291px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-ZQ29XOW8yOU/Tc55uQOS3lI/AAAAAAAAApw/SaO42EVhErI/s400/af.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606552421658713682" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-X3XRqEQOXhg/Tc55fvNsxMI/AAAAAAAAApo/7sgK2g3b9-U/s1600/1784.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 265px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-X3XRqEQOXhg/Tc55fvNsxMI/AAAAAAAAApo/7sgK2g3b9-U/s400/1784.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606552172279678146" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-jisTEimaWvk/Tc55QyjocHI/AAAAAAAAApg/LQjSg7IqGMQ/s1600/1668.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 304px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-jisTEimaWvk/Tc55QyjocHI/AAAAAAAAApg/LQjSg7IqGMQ/s400/1668.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606551915478937714" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-RbsUMgmRUlU/Tc54_AArxPI/AAAAAAAAApY/PjR6Q9AZ_20/s1600/Sergeevi4.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 304px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-RbsUMgmRUlU/Tc54_AArxPI/AAAAAAAAApY/PjR6Q9AZ_20/s400/Sergeevi4.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606551609852806386" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/--Mv-BHCJNcc/Tc54rsIl6sI/AAAAAAAAApQ/2genvfVzH5I/s1600/esen.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 307px;" src="http://4.bp.blogspot.com/--Mv-BHCJNcc/Tc54rsIl6sI/AAAAAAAAApQ/2genvfVzH5I/s400/esen.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606551278099753666" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-8N7KTOtdtQg/Tc54SLFUc6I/AAAAAAAAApI/0ohKj4JiG5w/s1600/ani.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-8N7KTOtdtQg/Tc54SLFUc6I/AAAAAAAAApI/0ohKj4JiG5w/s400/ani.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606550839730926498" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-mjUzUEW7DAc/Tc54JFk7YUI/AAAAAAAAApA/_mA1xwbqJdY/s1600/2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 273px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-mjUzUEW7DAc/Tc54JFk7YUI/AAAAAAAAApA/_mA1xwbqJdY/s400/2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5606550683634065730" /></a><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Анели Дочева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2896952452015840585?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-78598543467853559262011-05-11T13:50:00.004+03:002011-06-06T18:39:02.644+03:00Иван Дойнов е роден на 03.04.1938 г. в с. Веселец, Разградско.<br />Автор на книгите с поезия: “Съдба на птица” /1983/, “Хребет” /1990/, “Зимно слънце” /1992/, “Като въздишка” /1998/, “Танцът на пчелата” /2003/.<br />Съставител на антологиите: “Река от чужди гласове. Диалогична антология на българската поетическа женска традиция” /1994/, “Българският Танатос. Смъртта в българската поезия” /1999/, “Дъга над Лудогорието” /2004/.<br />Основател на издателската поредица Библиотека “Лудогорие”, в която се публикуват известни, забравени и нови текстове, посветени на Разград и Лудогорието.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Иван Дойнов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7859854346785355926?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-66871004209609696162011-05-11T13:37:00.010+03:002011-06-15T18:27:55.729+03:00<span style="font-weight:bold;">Белег</span> <br /><br /> <span style="font-style:italic;">На Румяна</span><br /><br />Мъничкия белег не закривай <br />с водопад от слънчеви коси!<br />Майка ти ще каже, че не бива<br />твойта шия белег да краси.<br /><br />А баща ти - мъничкия белег -<br />зърне ли, ще каже: "Стой дома!"<br />Боже мой, а утре е неделя.<br />Сам ще съм. И ти ще си сама. <br /><br />Извади пак свойто огледало.<br />Мъничкия белег погледни...<br />Белегът на обич е начало<br />след въртоп от нощни изпитни.<br /><br /> 1963 г.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Севдалина</span><br /><br />Слънца избухват. Облак пада.<br />Заглъхва ручей. Гасне ден.<br />А Севдалина – млада, млада<br />и хубава – върви до мен.<br /><br />Зла реч ехти. И звънка радост<br />помръква в поглед натъжен.<br />А Севдалина – млада, млада<br />и хубава – върви до мен.<br /><br />Цвят гасне тихо. Мътна вада<br />тече към моя светъл ден.<br />А Севдалина – млада, млада<br />и хубава – върви до мен.<br /><br /> 1978 г.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Обич</span><br /><br />Изумително красива <br />ти ми каза, че била <br />тази странна, тази жива<br />птица, в твоя сън дошла.<br /><br />Във небето синьо – птица.<br />Птица в твоите очи.<br />Върху плакала тревица<br />скачат утринни лъчи.<br /><br />Вятър със крила орлови<br />влиза в старата гора.<br />Пада нощ. Звънтят огньове<br />откъм близката зора.<br /><br />- Обич моя! – шепне тихо<br />мойта длан на твойта длан.<br />И над нас небето тича –<br />кон, от вихри оседлан.<br /><br /> 1979 г.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Трепет</span><br /><br /> <span style="font-style:italic;">“Аз чакам трепета на твоите ръце.”</span><br /> Игор Северянин<br /><br />С бързи крачки прекосявам дните.<br />Стрелка се в съня ми ромон на река.<br />И ме пари още оня трепет –<br />трепета на твоята ръка.<br /><br />Чувам птици. Утро. Слънце косо пада.<br />Залез. Във очите ми сребри лъка.<br />И ме пари още оня трепет –<br />трепета на твоята ръка.<br /> <br /> 1975 г.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Есенна импресия</span><br /><br /> <span style="font-style:italic;">На Д.</span><br /><br />Осиротяха пейките, уви!<br />Над тях небето хладни капки сцежда.<br />Потръпват босоногите треви<br />с прекършена от вятъра надежда.<br /><br />Вървя към тебе. Жива светлинка<br />от вчерашния изгрев пърха в мене.<br />...От моята до твоята ръка<br />земята се задъхва от въртене.<br /><br /> 1979 г.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Иван Дойнов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6687100420960969616?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-57051194415507126662011-05-11T10:20:00.012+03:002011-05-11T10:56:18.239+03:00Той бе сред кинотворците ни с най-отчетливо и категорично очертан профил. С рядко щастлива уникална не само за нашите условия съдба (колцина са събратята му по света с такова триумфално и постъпателно развитие - Уйлям Уайлър, Боб Фос, Станли Кубрик, Милош Форман), последвана рязко от неочаквано мълчание, продължило 21 години. Също нетипично за България.<br />Приживе бе народен артист, герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда и носител на две “Златни рози” - отличия, които днес не говорят нищо или се посрещат с горчива насмешка.<br />Но Въло Радев успя завинаги да спечели любовта на родната публика, която не му изневери нито веднъж и щедро му се отплати с пълни зали за положените от него усилия (“Черните ангели” събра 3 271 500 зрители, а “Осъдени души” – 2 075 000 - цифри, звучащи днес фантастично за опустелите ни киносалони).<br />Други бяха времената тогава, имаше грижи и уважение към българския любител на киното, който се отблагодаряваше на талантливо заснетите национални ленти.<br />А Въло Радев бе в кохортата на най-изявенитеЛи и талантливи наши кинаджии.<br />Роден на 1 януари 1923 г. в ловешкото село Лесидрен (Домът на филмовите дейци там е негово дело), още съвсем млад той е омаян от магията на киното. По време на войната през януари 1945 година в унгарското градче Гергетек политкомисарят Радев гледа прочутия опус на Лев Арнщам “Зоя” и бъдещият оператор и режисьор вижда непосредствено каква въздействена сила има седмото изкуство и колко важно и необходимо е то за хората.<br />Преди да замине да учи в Москва Въло търка ремсистките канцеларии в Тетевен като околийски секретар и след направено добро поведение през 1948 г. отива заедно със Стоян Злъчкин и Георги Георгиев да учи операторско изкуство във ВГИК при големия майстор Борис Волчек.<br />Избягвайки ироничния подтекст е повече от ясно, че в онези години В. Радев не е можел да бъде ученик на Грег Тоуланд или Робърт Съртийс и вместо от “Гражданинът Кейн” и “Рудниците на цар Соломон” е усвоявал занаята тъкмо от постигнатото от неговия учител в “Тринадесет”, “Ленин през Октомври”, ”Мечта” и “Руският въпрос”. Волчек все пак предава на българския си възпитаник своето кредо за творчески подход към материала и изграждане на единен предварително видян изобразителен строй на произведението, тъй като за него операторът е художникът на екрана.<br />Въло Радев усвоява прилежно уроците на преподавателя си и още в дебютната си работа в документалното кино „Нов живот в Родопите”(1953), на който е и сценарист, а след това с “Димитровградци” (1956) на Дучо Мундров и Никола Корабов обръща внимание на специалистите със сериозния си професионализъм в игралния филм.<br />Търсенето на свой почерк и място продължава в “Години за любов” (1957) на Янко Янков и дава първите плодове във “В навечерието” (1959) на Владимир Петров.<br />Неговият качествен връх се оказва “Тютюн” (1962) на Никола Корабов. Срещата му със сериозната драматургия, задълбоченото и проникновено разкриване на характерите, идеите , атмосферата и детайлите, превръщането на динамичната субективна камера в първостепенен драматургичен компонент на епичното платно, са най-важните индикации за желанието му да се насочи към самостоятелна режисьорска работа. Настъпва и моментът , когато мечтата трябва да се осъществи.<br />Тогава (1963-1964) след като си създал име в кинематографията ни не е било толкова трудно да прескочиш от един бранш в друг.<br />След Въло Радев и сътрудникът му Борислав Пунчев се насочи към режисурата. Въло обаче го направи прекалено категорично, елегантно, бляскаво. 16-годишната му постановъчна дейност роди поредица от великолепни и значими филми, с които българското кино и днес се гордее.<br />Още с дебюта си като постановчик (“Крадецът на праскови”) Въло Радев демонстрира очевидно самочувствие не само с избора на литературния материал - брилянтната повест на Емилиян Станев, но и с желанието си да бъде пълновластен автор на своите творби като сценарист и режисьор.<br />Вярно е, че официалните отличия той получи за филми, снимани по чужди сценарии (”Цар и генерал” на Любен Станев и “Най-дългата нощ” на Веселин Бранев), че търпеше критика, че като сценарист работата му куца при обрисовката на образите, органичното вплитане на отделните сюжетни нишки и особено в моделирането на диалога, но е истина, че независимо от посочените кусури, тъкмо авторските му филми се радваха на най-голям успех и му донесоха завидна популярност.<br />Безспорно е, че неговите творби трябва да се разглеждат в единство на професионалните им достижения и тяхната идейно - филисофска същност.<br /> Като кинематографична изработка лентите на Въло Радев са образец на зряло професионално майсторство. В тях хармонично се допълва визията (дело на асове като Тодор Стоянов, Борислав Пунчев, Атанас Тасев и Христо Тотев), музиката (там постиженията на Симеон Пиронков и Митко Щерев са направо христоматийни) и монтажа (с ценното съдействие на Ана Манолова), а актьорските изяви са парад на представяне в неочаквана, но ефективна светлина на водещи звезди (Михаил Михайлов и Наум Шопов в “Крадецът на праскови”, Петър Слабаков и Наум Шопов в “Цар и генерал”, Георги Георгиев-Гец, Иван Братанов и Невена Коканова в “Най-дългата нощ”, Андрей Чапразов и Любомир Димитров в “Черните ангели”, Руси Чанев в “Осъдени души”, Иван Григоров в “Адаптация”) и поредица от успешни дебюти на млади и не толкова млади актьори (Васил Вачев в “Крадецът на праскови”, Руси Чанев “Цар и генерал” и “Най-дългата нощ”, Тодор Колев в “Цар и генерал”, Олег Ковачев в “Най-дългата нощ”, Георги Русев в “Най-дългата нощ” и “Черните ангели”, Йосиф Сърчаджиев, Добринка Станкова и Марин Младенов в “Черните ангели”, Вълчо Камарашев в “Черните ангели” и “Осъдени души”, Аня Пенчева, Ели Скорчева, Николай Сотиров, Любен Чаталов в “Адаптация”), чиято работа при Въло Радев бе трамплин към по-нататъшната им успешна кариера в киното.<br />Той беше от тези наши режисьори, които смело заложиха и на чуждестранните актьори още през 60-70-те години - с избора на Раде Маркович, Евгений Урбански, Виктор Ребенчук, Едит Салай, Ян Енглерт…<br />Днес при по-внимателно вглеждане във филмите на Въло Радев ще открием, че независимо от демонстрираните от него левичарски възгледи, не превърна постановките си в тържество на ретроградните комунистически постулати. От една страна, защото беше и си остана деликатен, чувствителен и раним творец с талантливи ученици (Дочо Боджаков), а от друга - тъй като преживя и преосмисли увлеченията от своята младост и извърши преход в убежденията си от ортодоксалния марксизъм към модерната европейска социалдемокрация. Въло бе сред сподвижниците на Александър Томов и до края на живота си ратуваше за национално единение и толерантност спрямо възгледите на всеки човек.<br />Вярно е, че съобразно ограниченията на тогавашната цензура и нему се налагаше да превръща в герой съветския агент Владимир Заимов в “Цар и генерал”, да идеализира комунистическите атентатори, действащи “в името на народа” (но не и на закона) в “Черните ангели” и да пришива към екранизацията на Димитър Димовите “Осъдени души” помпозни, но фалшиво звучащи митинги с развети червени знамена на фона на “Интернационала”, като алтернатива на догматичния свят на католическата църква.<br />Благодарение на обстоятелството, че мислеше за реакцията на зрителите и от следващите поколения и че създаде популярни евъргрийни с двойно дъно, които се гледат с удоволствие при всяко тяхно показване, без да робува на конюнктурни и дискредитиращи го партоинтереси, забежките му сега не дразнят, приемат се като необходими декоративни орнаменти, като дан на епохата в името на главното - амбивалентното им звучене и възприемане, с цел да бъдат актуални и значими и вчера, и днес , и утре. Затова се изисква характер, мъдрост и висш художествен пилотаж.<br />Днес творбите му се харесват не само заради увлекателната интрига в тях, ярката пластика, прочувствената музика и динамичния темпоритъм, но и именно заради пласираното пълноценно иновационно мислене на създателя им, дори и по линията на превръщането на неговите екранни герои в жертви на своята амбиция, страст и съдба.<br />Така става ясно защо ни привлича драматичният любовен триъгълник между Лиза, Иво Обренович и полковника в “Крадецът на праскови” (1964), оказал се фатален – особено за Елисавета, погубила живота си като жертва на зловещата военна истерия.<br />“Цар и генерал” (1966) е преди всичко сложен и безкомпромисен сблъсък на силни характери и водачи (Борис Трети и ген.Владимир Заимов), станали заложници на чужди интереси и велики сили (Германия и СССР), за които за пореден път България е разменна монета.<br />“Най-дългата нощ” (1967) е проникновен и одухотворен портрет на българското общество в неговото многообразие през нощта на 1943 г., намерило сили да спаси живота на преследвания английски летец.<br />“Черните ангели” (1970) е горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затуй и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата да застрелят главния прокурор на Царството.<br />“Корените на изгряващото слънце” (1972) е фино обяснение в любов със средствата на киноесето към Япония - страната с екзотичната си красота и икономически възход, представена от Въло Радев ритуално-декоративно на екрана - с вулкана Фуджияма, монументалните архитектурни творения на “ЕКСПО-70”, с чайната церемония и със страховитите акценти от Втората световна война, чрез документалните врязвания на “живите торпили” и атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки.<br />В ”Осъдени души” (1975) романът на Димов е използван като претекст да се прокара ненатрапчиво, но осезаемо дебат за смисъла на човешкия живот, за нуждата на индивида от опора. Независимо от пристрастията на режисьора се оказва, че изходът не е в примамливо-упадъчния свят на морфина и авантюристичното мисионерство (изборът на Фани Хорн), нито в измяната на Бога в името на комунистическата доктрина (пътят на отец Оливарес), а именно във вярата в Бога (трагичната съдба на отец Ередия), на която не трябва да се изменя и когато се виждат недъзите на църковната институция.<br />“Адаптация” (1979, киновариант от 1981) привидно се експонира като завладяваща мелодрама, преплитаща пътищата на д-р Банков и Вероника, но зад занимателните групови психосеанси прозира и насилието над личността през догматичните години на “наливане на основите” (“случаят Спиридонов”), безперспективността на ранимата, уязвима и нежелаеща да се адаптира към сковаващите рамки на системата съвременна наша младеж, чието олицетворение е Вероника.<br />След постигнатите категорични успехи през 1980 г. Въло Радев се заема с реализацията на следващия си авторски филм "Отровни цветя” по разказа на Хайтов “Дервишово семе”. Спирането на работата по него и до днес е срамна и старателно прикривана загадка, тъй като екранизация по Николай Хайтов действително се появи през 1983 г., дело на Никола Корабов, за когото Въло Радев засне два филма през 1956 и 1962 г.<br />Неочакваното лансиране на Корабовата версия сломи изтъкнатия ни творец. В добавка през 1983 г. загина ненавременно синът му Ради Вълов, току-що направил прощъпалника си като актьор при Мая Вапцарова в “Мярка за неотклонение” и оставил вдовица Милена Фучеджиева, дъщеря на писателя Дико Фучеджиев.<br />Въло Радев превъзмогна страданието с царственото поведение на сфинкс и с осъществяването на поредица мултимедийни продукти - Панорама на българската култура в зала “Универсиада” през 1983 г., аудиовизуалният спектакъл на Царевец “Звук и светлина” (1988), както и цялостната концепция по изграждането на къщата-музей “Емилиян Станев” във Велико Търново през 1987 г. Негова бе и идеята от 1998 г. за преустройство на сградата на мавзолея на Георги Димитров в Пантеон на националното помирение и единство, останала неосъществена.<br />За последно Въло Радев се опита да прави кино през 1994 г. Тогава в печата се зашумя, че ще екранизира прочутата повест на Виктор Пасков “Германия - мръсна приказка”, амбициозно начинание, което не беше доведено до успешен край.<br />Така се стече жизненият и творчески път на Въло Радев до кончината му на 28 март 2001 година, малко преди фондация “Бъдеще за България” да издаде луксозния му сборник с авторски текстове “Изгубени пространства”.<br />Много елегична носталгия и тъжна прозорливост има в това заглавие, стоящо на титулната страница на последното артистично дело на именития ни кинотворец.Покрай нереализираните замисли и тежки разочарования все пак остават страниците с неговите текстове и лентите на 12-те филма (вкл. и заснетите от него), в които блести талантът и енергията на един от най-видните ни филмови дейци.<br />Те ще се гледат и в бъдеще, и от тях поколения българи ще се учат на любов и уважение към сериозното родно киноизкуство, на родолюбие, социална чувствителност и хуманизъм, добродетели, без които съвсем ще обеднеем духовно като личности през високотехнологичния 21 век.<br /><br />---------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Борислав Гърдев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5705119441550712666?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-52958892560287135442011-05-08T21:34:00.009+03:002011-05-08T22:02:27.180+03:00Животът утре тук<br />Тъгата е името на една жена<br />Без да се познаваме се гоним<br />Сякаш вечност<br /><br />Даже пепел не остава<br />От любовното изкуство<br />В края на всяка буря тя е моя<br />Може ли една жена да ти върне живота<br />Даже пепел не остава<br />В края на всяка буря я постигам<br />Може ли една жена да е живота<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">***</span><br /><br />Розова градина в края на живота си ти<br />Аз мирис на роза, на роза<br />Която ухае на смърт<br />Повярвайте, заслужава си за тази<br />Роза да се умре<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">***</span><br /><br />Казвам, че те обичам<br />Това е цялото човечество<br />Взяно в себе си<br />Всички живи същества<br />И ти, която си като мен<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">***</span><br /><br />розите цъфтят в ръцете ти<br />но те бодат<br />любовта ще те намери винаги<br />но тя наранява<br />сърцето се изпълва с радост<br />но то забравя<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">***</span><br /><br />Ден до пладне ли е сърцето...<br />Когато се почувстваш самотна<br />сложи ръка на сърцето си<br />аз бях там някога!!<br /><br />------------------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">От турски език: Росица Пиронска</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Umur Hunel, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5295889256028713544?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-88085705119470843412011-05-08T17:03:00.007+03:002011-05-08T20:54:14.373+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-65CVyw5snsA/Tcau4oIel-I/AAAAAAAAAog/BrFjH4E2WoA/s1600/AnnaMaria2%2B%25282%2529.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 150px; height: 200px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-65CVyw5snsA/Tcau4oIel-I/AAAAAAAAAog/BrFjH4E2WoA/s200/AnnaMaria2%2B%25282%2529.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5604359074178045922" /></a><br />Анна-Мария Станоева е родена на 29.08.197 г. в гр.Варна.<br /><br />1989г. - завършва ССХУИИ ”Илия Петров” - гр. София<br />Първа награда на третия национален литературен конкурс ”Петя Дубарова”- гр.Бургас /жури в състав - Веселин Андреев, Недялко Йорданов, Николай Искъров/.<br />Награда за поетическо майсторство /5-ти национален<br />конкурс ”Веселин Ханчев” - гр. Стара Загора;<br />1995г. - участие към свободна формация “Група13” - гр.София.<br />Графики, рисунки и маслени картини, собственост на частни лица в Германия,Франция,Норвегия,Швеция и Англия<br /><br />Член на Съюза на свободните писатели-гр.София<br />1996 г.- дипломира се в НХА”Н.Павлович”-гр.София, специалност”Илюстрация и оформление на книгата” от класа на проф,Христо Нейков, проф. Владислав Паскалев, проф.Тодор Варджиев.<br />От 1997 г. работи в областта на приложната графика, <br />графичния дизайн и печат<br />1997 г .-първа самостоятелна стихосбирка-“Окото но бурята”<br />1998 г .- 3-награда на националния конкурс за поезия на името на Станка Николица-Спасо-Еленина - гр.Разград.<br />Редовен сътрудник на списание "Родна Реч" /1985-1989 г./<br />Редовни публикации във в-к “Средношколско знаме”, в-к ”Черно море”, сп.“Родна реч”,”Култура”, ”Пулс”, ”Всичко за Варна”.<br />2000-2002 г. - телевизионна 2D графика и дизайн,шрифт.<br />2003-2004г.- филм ефекти и 2D дизайн за кино.<br /><br />e-mail: amstanoeva@abv.bg<br /><br />--------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Анна-Мария Станоева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8808570511947084341?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-46564109235660621892011-05-08T17:01:00.011+03:002011-05-26T15:43:31.539+03:00Ако бях мъж, щях непременно <br />да си пусна брада, голяма и гъста, <br />голяма и дълга като немирна река, <br />щях да заравям във нея ръка <br />и в мълчание мъдро, щях да укривам <br />срамния страх, незрелите, глупави мисли <br />катурнати рязко във тоз пущинак, <br />изтърсени в пътя на крива пътека.<br /><br />Щях строго да гледам подобно Мойсей <br />със гневни зеници, по-страшни<br />от Червено море, земетръс и потоп, <br />и ярост светкавична... <br /><br />ако бях мъж щях непременно <br />да хвърлям окъсана шапка <br />на мръсните истини, мрачната съвест <br />с лекота и със хъс на далеко до кривия ръб <br />на старата закачалка и щях<br />да нехая, поръчвайки пиене - как <br />кучето на кръчмаря ще я пикае... <br />в ъгъла до стената, защото все не уцелвам... <br /><br />И жаден ще гълтам червеното вино,<br />небрежно полято на бялата риза. <br />Петното ще съхне за цялата вечер <br />подобно на кръв от уцелена птица... <br /><br />Ако бях мъж, щях да съм тих, когато целувам, <br />ненаситно бих...безразсъдно можех<br />да правя любов на ляво и дясно, с която ми падне <br />и след това в миг - да убивам с мълчание, <br />с тънка усмивка удавена в мрак <br />от дима на тежката, люта цигара…<br /><br />После да гледам безцелно звездите, <br />да прокъсвам хиляда джобове, <br />да умирам всяка, непрогледна вечер <br />и да се раждам наново <br />в студеното утро порязан <br />от стоманения нож на хоризонта <br />и далечния кораб, за който мечтая <br />да хвана от детство… <br />Ако бях мъж <br />щях да бъда красив и жесток <br />щях да давам парчета от себе си <br />и щях да взимам каквото успея<br /><br />да имам и мога<br />от невинните жертви, защото <br />от болести, гордост и срам <br />се боледува тихо, но от любов <br />веднъж завинаги се умира <br />жестоко и кратко, така че <br />все едно... дали вали дъжд <br />или стогодишно цвете <br />се разтваря в ботаническа градина, <br />дали открил си някаква ваксина <br />или разпънат си на кръст <br />това е... <br />ако бях мъж... <br /> <br />но Бог за мене друго отредил <br />сега съм майка на света <br />прегъната с тревога над корема си <br />сънувам цялата тъга на тоя свят <br />и гледам моя малък син <br />как плаче още толкова невинен <br />като ангел...<br /><br />-------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Анна-Мария Станоева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-4656410923566062189?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-39896120182957334052011-05-08T16:40:00.020+03:002011-05-08T20:55:32.391+03:00Паячето има плетка <br />също като фина цедка, <br />с нея то прецежда<br />слънчевата светлина,<br />мляко от мъглаq<br />ситни капчици роса... <br />Рано, рано в сутрин свежа<br />между мокрите листа<br />паячето прави мрежа<br />и лови мънички същества!<br />Малки, тънички мушици,<br />малки, къдрави гъгрици,<br />пеперуди нощни, <br />сънени молци...<br />Всякави разсеяни, <br />летящи твари и комари,<br />влезли в мрежата така,<br />със замаяна от студ глава.<br />И тогава вижте паяка ни-<br />колко е щастлив!<br />Колко бързо с дългите крака<br />стига жертвата със пипала!<br />Хваща я без много мисъл,<br />здраво, здраво стиснал,<br />той за миг не се мае,<br />лапа лаком, гладен, жаден...<br />И след туй го вижте, <br />кръглото коремче е подуто цяло,<br />паячето здраво е преяло!<br />После някъде се свива,<br />в ъгъл тъмен пак се скрива,<br />да подремне след обяда<br />изобилен пре-богато...<br />Тъй се случва със ловците<br />и рибари, кърпят, тихо, тихо<br />нещо правят и приготвят.<br />Слагат, сплитат здраво <br />и закачат,не мързи ги!<br />Кротко чакат търпеливиq<br />шанса им е хубав,<br />не остават гладни -<br />тез, които денонощно<br />нещо правят и се трудят!<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Анна-Мария Станоева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-3989612018295733405?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-62446492480394335722011-05-04T18:24:00.008+03:002011-05-05T07:46:06.885+03:00<br /><br /> <span style="font-style:italic;"> На Недялко Неделчев</span><br /><br />Между твоята перфектност<br />и нашите несъвършенства<br />е мирен договор<br />в размирно време,<br />в което сме били<br />и Хирошима,<br />пустини,<br />и подводници,<br />мишени,<br />оръжия,<br />куршуми<br />и кули,<br />катедрали,<br />болници…<br />Той значи нещо.<br />Каквото и да е,<br />не ни тревожи.<br /><br />-----------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Димитрина Тончева, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6244649248039433572?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-66389265083430600182011-05-04T08:02:00.006+03:002011-05-04T08:09:55.221+03:00Разказът на Здравка Евтимова, „Гошо”, публикуван в литературното списание FICTION GARDEN, Великобритания, печели приза „разказ на месеца” за месец май 2011 г. <br /> Разказът “Гошо” от българската авторка можете да прочетете на сайта на списание “FICTION GARDEN”:<br /><br />http://www.fictiongarden.co.uk/storyofthemonth.html<br /><br /><br /> Преди седмица литературното аудио списание BOUNF OFF, САЩ, издаващо кратки разкази, представени във вид на аудиозапис, разпространи разказа на Здравка Евтимова „The Yellow Bag”.<br /> Можете да чуете запис на разказа на сайта: <br /><br />http://feeds2.feedburner.com/BoundOffShortStoryPodcast <br /><br />-----------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Здравка Евтимова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6638926508343060018?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-91876308835028531962011-05-02T09:39:00.007+03:002011-05-02T11:50:15.716+03:00Ако някога някой умник ти подметне:<br />“Не си струва да се трепеш за тоя народ!” –<br />ти нищо не му отговаряй.<br />Иди, потърси крайпътна старинна чешма,<br />все още ги има тук-там.<br />Отпий на глътки небето от шепа преляна,<br />плисни на очите си – да прогледнат<br />и надпис, в камъка издълбан, прочети: <br />”Пътниче, помени ме с добро <br />и отмини нататък...”<br />Е, как ти се струва? Не си ли струва?<br /><br />2 януари 1991 г.<br /><br />------------------------------------------------------------------------<br /><span style="font-style:italic;"><br />Блага Димитрова, “Нощен дневник. Стихове, 1989-1992”, ИК “Нов Златорог”, 1992 </span><br /><br />------------------------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Блага Димитрова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-9187630883502853196?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-83038959279291719892011-05-01T15:59:00.010+03:002011-05-02T09:51:47.104+03:00<span style="font-weight:bold;">Ръжена луна</span><br />/пиеса в едно действие/<br /><span style="font-style:italic;">откъс</span><br /><br />Действащи ли;а:<br />Хета – девойка в инвалидна количка<br />Мазачо – художник<br />Маестро – музикант<br />Клошар – бивш поет<br />Майка – само глас<br /><br /><br />Сцена: Ателие на художник, но освен нещата, необходими за едно ателие, има пиано, китара, лавица с книги и други предмети и мебели, създаващи уют.<br />Мазачо: Хей1 хора, къде сте? Омръзна ми да бъда сам и да си приказвам с моите бои, четки, платна и да търся път към вас с картините си! /Стои замислен/<br />Маестро: Здравей, Мазачо! Цял ден рисуваш! Вруму у да се махнеш от статива. Я виж каква луна е изгряла! Хайде, или излизай, или да влизам /Почуква бутилки/<br />- Мезето от тебе! /Влиза./<br />Мазачо: /Избърсва ръцете си, чисти четките; оставя ги./ Не съм усетил, че е късно. Сякаш времето е спряло.<br />Маестро: Не е спряло, а си се слял с него. /Налива бира в две чаши/ <br />Мазачо: Стига философства. Виждам, че вече си налял чашите. Наздраве!<br /> Отпиват.<br />Мазачо: /Рязко става и се отправя към статива. Взема четката, приближава се, отдалечава се. Гледа картината./<br />Маестро: /Жест, с който изразява, че Мазачо се е унесъл, взема китарата и свири./ Не ти преча, нали?<br />Мазачо: Ни най-малко. Свири, свири нещо по така! Искам да изплува образ на жена! ВЕЧЕ СЪМ ЗАБРАВИЛ КАКВО Е ТОВА ЖЕНА!<br />Маестро: Нали рисуваш жени?!<br />Мазачо: Рисувам видения, спомени. Това, което знам и си спомням!<br />Маестро: Нима не ги виждаи /става/ през вратите и прозорците си – я колко стъкло вместо стени имаш!<br />Мазачо: Антелската красота я няма!<br />Маестро: /Взема бирата/ Пийни, пийни! Може да се появи като луната!<br />Мазачо: Стига с тая луна. /Избухва/ Има я, няма я! Ту като сърп, ту се облещила и не те оставя да спиш! И все с едната си страна е обърната, сякаш те гледа. Гърчицата ли си крие, или каквото има там за невиждане? Крий се, крий се! Каквато и да си, все ни вдъхновяваш! РЪЖЕНА ЛУНА! Един път в годината! С огнен цвят!<br />Маестро: По-спокойно, де! /Отива до пианото; свири./<br />Хета: /Появрява се в близост до входа./ <br />Мазачо и Маестро: /Инстинктивно се обръщат към входа и виждат Хета в инвалидната количка./<br />Хета: /Смутена от това, че са я видели, прави опит да се оттегли./<br />Маестро: Я, гостенка ти идва!<br />Мазачо: /С възхищение/ Ангелът, за който си мечтая! /Гледа с възхищение; не реагира, сякаш е онемял./<br />Маестро: /Става, бута количката и я настанява до масата. Взема чаша, и налива бира, подава я./ <br />- Наздраве!<br />Хета: /Не поема чашата./ Но аз само погледнах! Не съм мислила да влизам тук! Разхождах се!През деня не смея, а и майке ми се срамува да ме извежда. /Избухва в плач./<br />Мазачо и Маестро: /приближават, не знаят как да я утешат; смутено вдигат рамене./<br />Мазачо: /Отива и дере плат./<br />Хета: /Сепва се от шума./<br />Мазачо: Ето, вземи. Нямам носна карпа.<br />Хета: /Бърше сълзите си./ Благодаря! /Трагва./ Довиждане! Извинете ме! <br />Маестро: Къде така се разбърза изведнаж?Каза, че си самотна! Ето ти случай да не си сама! /Подава й чашата./<br />Мазачо: Не бързай да си ходиш.Остани още млко. Нали ще позволиш да те скицирам?<br />Хета: Мен!? Такава, каквата съм!? Не, не, не се подигравайте.Защо ми трябваше да влизам?Тази луна, която ме подмами да изляза! Права беше майка ми!<br />Глас на майката: За коя си мислиш, че си! ЗАБРАВИ КАКВА СИ БИЛА! Сега си такава! Трябва да се примириш, за да живееш по-спокойно! Не мисли, че и мен не ме боли за теб! Трябва да приемаме нещата такива, каквито са! <br />Хета: /Слага ръцете си на ушите, за да не чува майка си./<br />Глас на майката: Трябва да проумууш някои неща! Нима не ти стигат моите грижи по теб! Обичам те такава, каквато си! Вярвай ми! Ти си смисъла на моя живот!<br />Мазачо: Хайде, ела при нас. Добре, няма да те рисувам, ако с това съм те обидил! /Минава зад нея, бута количката. Върви и говори./ Другите жени мечтаят да бъдат нарисувани и увековечени. /Спира, минава отред./ Как Как не съм те видял досега!?<br />Хета: /скрива лицето си с ръци./ Моля ви, чувствам се неудобно. Време е да си вървя.<br />Маестро: /Свири “Лунната соната”./<br />Мазачо: Стой!<br />Хета: /Тръгва; спира, с жест иска китарата. Свири малко неуверено в началото/ <br />Маестро: Ето, това е! Откъде се появи в тази лунна вълшебна нощ!<br />Хета: Като в песните ти!<br />Маестро: В които се пее за любов!<br /><br />--------------------------------------------------------------------------------<br /><span style="font-style:italic;"><br />Оля Недкова, "Пачуърк", стихове, разкази, драми, ИК "Добрев прес", Разград, 2011</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Оля Недкова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-8303895927929171989?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-6064388334205166382011-04-29T11:07:00.007+03:002011-04-29T11:12:06.749+03:00Всички забелязаха, че изчезна. Но как точно стана, никой не разбра. Беше вече късно, доста голяма група от гостите си тръгна и в суматохата по изпращането той изчезна. Той – душата на компанията. Създаваше настроение. По времето на празнуването вдигаше наздравици. Танцуваше. Канеше дамите. Хуморът му караше всички да се превиват от смях. И затова компанията изведнъж осиротя.<br />- Къде отиде този човек? – питаше се един.<br />- Изчезна яко дим!<br />- Ах, сетих се къде е Целувача! – внезапно възкликна една кокетна дама, Лена. – По жени, естествено!<br />Дружен смях заглуши последните й думи.<br />Тя се нацупи.<br />- Е, хайде пък, познай къде е!...<br />И го стрелна с очи. Иван се усмихна, за да я предизвика.<br />- Отишъл си е. Стана му скучно.<br />Тя кимна замислено. Уж потвърди, а женската й интуиция й подсказваще друго.<br />След малко и другите си тръгнаха. Останали само двамата Беше почти три часа.<br />Той наля в чашите им по малко алкохол. Стъклените чаши звъннаха при чукването. Изпиха по още чашка.<br />Целувача не се връщаше и не се връщаше.<br />Най-после входната врата се отвори<br />- Хайде бе, човек, къде остана!... Изпихме пиенето, а теб... – Иван не довърши репликата си. Смая го изражението на Целувача. Не беше го виждал такъв особен, с мякакво нерознато изражение.<br />- Налей и на мен – тихо каза Целувача.<br />Иван се стъписа, но намери в едно шише малко ракия и му я наля.<br />- Наздраве!<br />Нетърпението все повече обхващаше Иван. Сдържаше го, защото знаеше, че Целувача не прецени ли, няма да започне да разказва. Нели също чакаше търпеливо. Изведнъж Целувача надигна бързо чашата, отпи последната глъчка и заговори:<br />- Толкова жени съм целувал, но такива устни – за първи път. Нали изчезнах в навалицата. Не знам дали разбрахте, че ходих да изпратя едно сляпо момиче. Беше седнало близо до мен. Даже танцувах с нея. Уж беше с един мухльо. Оня къде беше изчезнал, не знам. Помогнах й да облече палтото и излязохме навън. Тя ме хвана за ръката и не ме пуска. Каква беше тая гореща ръка!... Поведох я надолу. Асансьорът не работеше. Леко, леко по стълбите. А тя ме държи за ръката. Слязохме долу, вали. Питам я къде живее. А тя – на края на града. Смее се. Опитвам да набера номера на някоя фирма за таксита. Ядец. Падна батерията на мобилния. А тя забравила нейния... Хванах я пак за ръката и под дъжда – право към тях. Дъжд, локви, кал – братче, не е за разправяне. Но си струваше.<br />Той млъкна за миг.<br />- Но си струваше. Пред асансьора пусна ръката ми. И подложи устни за целувка. Благодарност... Братче, стотици жени съм целувал, но такива горещи устни – за пръв път.<br />И Целувача започна да размества бутилките, за да открие нещо за пиене.<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господииов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-606438833420516638?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-70107873306933653962011-04-27T12:53:00.014+03:002011-04-27T15:45:58.800+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-tLsB5dxWCyA/TbfzTAhqZ3I/AAAAAAAAAoY/fo-ubgsBN7s/s1600/DRAMBOZOV%252C%2BG.jpg.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 150px; height: 200px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-tLsB5dxWCyA/TbfzTAhqZ3I/AAAAAAAAAoY/fo-ubgsBN7s/s200/DRAMBOZOV%252C%2BG.jpg.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5600212169542756210" /></a><br />Георги Драмбозов е роден на 26.12.1945 г. в гр. Свищов. <br />Завършил е машинно инженерство в гр. Русе и педагогика на проф. <br />образование в Петербург. <br />Активно сътрудничи на в-к “Кураж”. <br />Член е на Съюза на българските писатели от <br />1994г. <br />Издава литературен алманах за творци-инвалиди “Звезда вечерница”. <br />Издал е 12 поетични книги, автор е на сценарии за документални филми и <br />театрални постановки. <br />Редактор е на обществени начала в сп. “Читалище”; секретар на Съюза на <br />народните читалища.<br /><br />----------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Георги Драмбозов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7010787330693365396?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-64055889152772328092011-04-27T12:52:00.012+03:002011-04-27T15:46:23.820+03:00<span style="font-weight:bold;">Трета младост</span><br /><br />Избирай, мила!... Иде младост трета <br />и в нея спомените ронят цвят.<br />Избирай между Цезар и Поета<br />от остров Dда в дунавския град...<br /><br />Не можеш с нищо да ме изненадаш –<br />ни с нов Египет, ни с изтънчен секс.<br />След “попрището жизнено в средата”<br />ни Gloria*, ни Цемаров комплекс.<br /><br />Финалът е използван! – вана с мляко<br />и в него хлават моите цветя,<br />една змия, възпитана да чака<br />кога да клъвне Клеопатра тя...<br /><br />Ще хвърля меч, ще разседлая коня,<br />ще стане чудо на шейсет и пет –<br />издахва младостта на Марк Антоний,<br />възкръсва Цезар – сприхав, стар...<br />Но още влюбен в теб!<br /><br />----------<br />* Слава<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Вместо равносметка</span><br /><br />Пропих си лирата... Какъв пройдоха!...<br />Спасиха ме гальовните ти длани –<br />заварен син за мащеха-епоха,<br />неназован сред баровците звани.<br /><br />И станах доброволният затворник<br />в душата ти, в ръцете, в мисълта ти,<br />и съм безсилен вече да се боря,<br />но пак надникъам в синьото оттатък...<br /><br />Чуй, мила- крефък страж и надзирател,<br />изтече моят срок без провинение! –<br />Днес Бог отвън ми нов Пегас изпратил<br />и Хермес връчва лирата на мене.<br /><br />И аз си правя проста равносметка –<br />избрах любов пред власт, пари и слава,<br />а ти разтваряй нежната си клетка,<br />за да летя в лиричната държава!<br /><br />За да летя над всяка завист тъмна,<br />над всички мвани, звани-непризвани<br />и пак онази лира да си върна,<br />с която любовта ни съм възпявал.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Безлюбие</span><br /><br />О, Господи, да си остана пак човек,<br />да стана простосмъртен – ад е на Земята!<br />В роботи се превръщат братята ми век след век,<br />не знаят да обичат, знаят да пресмятат.<br /><br />Безлюбието си нарекоха Любов<br />в ехохата – коя бе всъщност?... Ох, изгубих я!<br />Реакция на кризата светова: апокроф<br />ня нежността ми, на страстта у мен... Безлюбие!<br /><br />Но даже там, пред урната на Любовта,<br />сред пепел от безброй изгубени скрижали,<br />под въглените на забравата и на скръбта,<br />аз виждам – майка Богородица ме жали.<br /><br />Тираните днес – по-страхливи от Пилат,<br />единородците ми – пак “искариоти”,<br />аз теб възлюбих, Господи, възлюбих своя брат,<br />а чувам – Дяволът отново се кикоти.<br /><br />Н безлюбието на свобэдната любов<br />усещам, Господи – за мен пак вдигат кръста! –<br />пусни ме, щом не виждаш изход в този свят суров...<br />Професията ми е такава – да възкръсвам! <br /><br />-------------------------------------------------------<br /><span style="font-style:italic;"><br />Откъс от бъдещата книга на Георги Драмбозов<br />"Безлюбие"</span><br /> <br />-------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Георги Драмбозов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-6405588915277232809?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-53665131896250082052011-04-25T20:16:00.014+03:002011-04-25T22:19:01.770+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-RS1Z3t9joC8/TbXI4R4WhxI/AAAAAAAAAoQ/S0URMDnBEVw/s1600/222972_204760549546361_100000372510084_628796_3622007_n.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 150px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-RS1Z3t9joC8/TbXI4R4WhxI/AAAAAAAAAoQ/S0URMDnBEVw/s200/222972_204760549546361_100000372510084_628796_3622007_n.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5599602580903069458" /></a><br />д-р Йорданка Теофилова Господинова<br />родена на 03.09.1966 год. в Асеновград<br />директор на Дом за медико-социални грижи за деца, гр. Кърджали<br /><br />Родена съм в града на Асеневци, край бреговете на р.Чая – там, където слънцето целува лозята, за да се роди най-страстното вино.<br />От моя град започва Родопа планина. Навярно затова я нося в сърцето си. Не израснах под вековни борове, не ме събуждаше звън на чанове, но Вечерникът всяка сутрин и вечер каляваше в мен духа на гордата планина, за да бъда истинска родопчанка.<br />Станимака е градът на красивите жени.<br />Една хубавица пленила грък, друга – сърбин и те им останали верни. Това са моите прадядовци. Вероятно от тях съм взела страстта, любовта си, острия си характер, волята, граничеща понякога с инат.<br />Бащата на моята майка е от Севлиево, от Балкана. Неговият вуйчо е бил игумен на Троянския манастир. От него нося вярата си в Бог!<br />Не мразя. Обичам!<br />Боли ли ме, сълзите си изплаквам в храма и моля Бог, да прости и на лошите.<br />Вероятно безумната ми любов към Родопа планина е причина съдбата да ме доведе да живея и работя в съцето й – град Кърджали.<br />Това съм аз – южнячка, родопчанка, която носи дъха на вино в кръвта си и гласа на дедите в гените си.<br /><br />Член съм на клуб „Буквите” - гр. София.<br />Член съм и на Клуба на Пловдивските писатели и поети – с ръководител проф. Огнян Сапарев.<br />Спечелен Национален конкурс за учители-творци на Издателство „Анубис”, „Булвест” и в.”Сега”.<br />Имам публикации в различни вестници и списания.<br />Участвам в сборника „Ветрилото на дъгата” /2010/.<br />Публикувам в „Смесена китка".<br /><br />е-mail: jordankagospodinova@abv.bg<br /> <br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Йорданка Господинова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-5366513189625008205?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-45219805200473381432011-04-25T20:06:00.006+03:002011-04-25T21:04:46.106+03:00Белоцветната вишна отново цъфти,<br />по-красива, отрупана цяла, <br />с ято щърково пали красиви мечти<br />всяка пролет, за ново начало. <br /><br />Тук, на старата улица, тежка от цвят<br />мили спомени тихо разказва,<br />притаила живота на целия свят <br />като майка във своята пазва…<br /><br />Помни дръзки и влюбени, топли очи –<br />с детска вярност той тук ми се врече.<br />Помни нежни, тревожни и скрити сълзи –<br />помни мама – късмет ми нарече.<br /><br />Татко тук ме изведе за първо хоро –<br />бях красиво и плахо момиче.<br />Като вишната бяла, дарих ти любов<br />пожелах те със просто –„обичам”. <br /><br />Тази вишна е памет на моя живот –<br />тя е моето детско причастие, <br />горд свидетел, приятел и тих благослов –<br />моя вишнева клетва за щастие.<br /><br />-----------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">ОТЛИЧЕНО С ГРАМОТА ОТЛИЧИЕ ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ ПОЕТИЧЕН КОНКУРС “БЕЛОЦВЕТНИТЕ ВИШНИ”, 2011 г.</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Йорданка Господинова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-4521980520047338143?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-22947571799045823462011-04-22T14:12:00.004+03:002011-04-22T14:20:47.620+03:00<span style="font-weight:bold;">Разпети петък</span><br /><br />Вървеше бавно нанагоре, брулен<br /> от вихъра на хората, Исусе...<br />Отзад зли крясъзи и грозни хули<br /> кривяха скверните иста и устните.<br />Привеждаше се, от тълпата погнат...<br /> А тя, от своята безумност ослепяла, <br />не бе познала в тебе още Бога,<br /> Спасителя си нов не беше разпознала.<br />Хвърчаха камъни, свистяха върло<br /> и никой тук не се усещаше, <br />че, хвърляйки по тебе, хвърля<br /> по слънцето на своя ден насреща.<br />Но щом те приковаха с чук неистово<br /> на кръста сух, върху гредите му,<br />със гвоздеите, без да искат, <br /> сами те приковаха към звездите.<br />Когато изпод раните душата ти<br /> напусна тленната си земна пазва,<br />разтърси спазъм крив сърцата<br /> и мразът даже слънцето преряза.<br />Светкавица с гърмежа си разпори<br /> завесите от облаци в небето –<br />не бе светкавица, а, пръснала отгоре,<br /> червена кръв на Бога от сърцето.<br />Прошава скрито под небето тласък<br /> и съвестите преобърна грохот...<br />И кръстът сложи кръст, задраска<br /> една ненужна на света епоха.<br />Разпери като птица той крилете си,<br /> напомнящ с тях четирилистна детелина;<br />превърна се в грамаден свещник, светещ<br /> с душата ти, запалена в небето синьо.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Великден</span><br /><br />Небесата горе чисти са, пречисти са –<br />с облаци, издухани от ветровете...<br />Увенчани са от цветни венчелистчета<br />ябълките млади чак до върховете си.<br /><br />Слънцето, в кръвта на Бога потопено,<br />сякаш е великденско яйце – червено.<br /><br />Сутрин или вечер то, преди да мръкне, <br />чука се с яйцето златно на луната<br />и от удара им в този миг отхвръкват<br />върху хълма пръските на светлината.<br /><br />Всяко нещо тук се вижда в заревото й –<br />даже сокът през кората на дървото.<br /><br />Като светещ въздух някакво сияние<br />се разлива и потича над зеленото...<br />В тоз момент, забила, над града камбаната<br />с удари отсича пулса на Вселената. <br /><br />---------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Илия Ганчев, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-2294757179904582346?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-5897192672200045172011-04-21T11:21:00.008+03:002011-04-21T11:28:05.079+03:00Този баир, който се виждаше от прозореца на Ана, приличаше повече на човек, отколкото на планина. Той напираше нагоре към небето, искаше да отхвърчи високо и да види какво има зад онзи завой на пътя. Ана също искаше да види какво има там, зад изчезващия следобед, но оставаше при тенджерата с картофена супа и се чудеше как да раздели пилето на три, за да остане и за събота. Синовете й, близнаци на пет години, спяха и точно тогава тя мислеше за хълма, където се раждаше слънцето. Там живееха и дъждът, и добрите самодиви, за които тя разказваше на близнаците и им напомняше – няма парички за кончета, но знаете ли какви страхотни гевречета продават зад ъгъла? Внимавайте, не си хвърляйте пясък в очите. Не, няма парички за сладолед, но като се прибере тате от Мадрид! Тогава ще има нови камиончета и за двамата, ще има кубчета – не от малките, разбира се. И саби ще купим, като си дойде тате от Мадрид. Тогава ще отидем на върха на онзи баир, виждате ли го, деца? При добрите самодиви ли, питаха близнаците. Да, там. Но Баба Яга може да ни вземе паричките от чантата, докато ние скитаме насам-натам. Пак нямаме парички, да му се не види. Тогава, когато тези ужасни парички най-много трябваха на близнаците, някой позвъня на вратата на апартамента. Тате! - викнаха децата, но не беше баща им. Веско, чичо Веско, който работеше също в Мадрид, при голямата жега и при къщите със стени от шоколадови вафли.<br /> - Здравей, Веско – посрещна го Ана.- Много добре, че дойде да се обадиш, я кажи какво прави моя Мишо там.<br /> Веско не отговори веднага. Погледът му пробяга по стените, с обезцветени тапети, по пода в коридора, където бяха наредени обувките на хлапетата.<br /> - Тука плаче за боядисване – каза той.- Мишо е добре. Работи. Тия твои синове всичко изпокъсали, бе. Браво на тях.<br /> - Чичо Веско, знаеш ли – започнаха да приказват децата - На оня баир знаеш ли какво има? Саби, но не от малките. От огромните - те святкат ей така: свет, свет, свет! <br />- Ще има саби, като си дойде тате от Мадрид.- прекъсна ги Ана. – Знаете , казвала съм ви сто пъти.<br />- Чичо Веско – обади се по-ситният близнак, който беше и по-хитър. - Кажи на тате да си дойде по-бързо. Не утре. Утре е късно, още преди утре да си дойде. Кажи му да прескочи баира, да вземе самолета на самодивите и да кацне направо на балкона.<br /> - Кажи му да не харчи много за нас. Само да купи на мама най-голямото камионче и една рокля – хем бяла, хем златна като на майката на Дани - обади се едрия близнак, който очевидно беше по-глупавият. – Мама гледа тая рокля десет и сто пъти. <br />- Кажи му, че аз и Петко ядем сирене да станем силни като него – обади се хитрият близнак. - Ядем и сладолед като има парички, но той разваля зъбите. Затова не ядем чак толкова често.<br />- Чакай Веско, я да изпиеш с нас едно кафе – предложи Ана.<br />Веско огледа кухнята, кафявия линолеум на пода, бюфета, върху който близнаците бяха рисували Зоро и сабя за хиляда лева. Мъжът забеляза железните чинии и порцеланови чаши с отчупени дръжки. По вратата бяха залепени рисунки, може би на добрите самодиви, недалеч от които крачеше злобната Баба Яга.<br />- Мишо ви праща пари – рече изведнъж Веско. – Ани, купи маратонки на момчетата и по едно камионче.<br />- Виждаш ли, мамо! – извика хитрият близнак. – Тате знае! По-добре не купувай маратонки, а саби, които светят – свет, свет! <br />- Ти как си, Ани? – попита Веско. – Виждам - не ти е леко<br />с децата. Но изглеждаш добре. Даже много добре.<br />Той остави пари на масата, едно малко снопче банкноти, което децата гледаха с големи от щастие очи. Ана преброи парите и не можа да повярва. <br />- Мишо каза да си купиш някаква дреха - добави Веско.<br />- Така ли каза! – възкликна Ана. За миг тя си представи, че взима зелената рокля от бутик „Красота”. Глупости. По-добре да спести. Ще направи сандвичи и ще заведе момчетата до хижата - да видят сивия завой, където всеки ден се раждаше нещо хубаво.<br />- Имаше страхотен тоалет на абитуриентския бал – каза Веско. – Беше най-хубавото момиче тогава, честно ти казвам.<br />- Балът отмина преди хиляда години – отвърна тихо Ана. – Отслабнал си, Веско.<br />- А моят камион струва хиляда и две хиляди лева – викна хитрият близнак. – Но тате ни е пратил много парички!<br />- На мама роклята струва сто хиляди милиона лева и мама ще е по-хубава от майката на Дани.<br />- Мама и без това е по-хубава от майката на Дани – изтъкна хитрият близнак.– Да не е глупава да купува рокля! По-добре да купи вафли и печени фъстъци.<br />- На мене ми се струва, че балът беше вчера – каза Веско. Навън някакъв човек не можеше да запали колата си. – Хайде, оставям те да нахраниш синовете – Веско сложи чашата на масата, единствената със здрава дръжка от целия комплект. – Добре ни беше на училище, Ани. Страшно момиче беше ти – той се закашля, после продължи - Твоят Мишо е добре. – Веско рязко стана и се запъти към вратата. – Тука всичко ти е за боядисване, но ти не се притеснявай. Гледай децата.<br /> Момчетата бяха щастливи, като че бяха получили къщурка – цялата направена от лешници и шоколад.<br /> - Здравей Мишо – същата вечер Ана се обади на мъжа си по телефона. – Добре ли си? Много ти благодаря за парите, които ни изпрати. Ще купя едно камионче на децата, а за рокля не знам. По-добре да запазя парите за зимата.<br /> `- Какво?- извика Мишо от другия край на света, от големия топъл Мадрид. – Какви пари! Не съм пращал нищо. Имаш ли представа как се изкарват пари тука, на жегата! Пари чак като се върна, дотогава нито стотинка. Трябва пестим, бе жена. <br />След два месеца дойде есента, баирът стана златен, а завоят се покатери още по-близо до слънцето. Близнаците ходеха на градина, майка им на работа. Вместо да купи зелената рокля, тя боядиса детската стая. Златен и светнал, апартаментът не приличаше на жилище, а на добър човек. Ана не им купи саби, а малка количка, колкото кибритена кутия, но как страшно бръмчеше тя и святкаше- свет, свет! По едно време, отново в събота преди обед, звънецът се обади от входната врата. <br /> - Чичо Веско - завикаха един през друг близнаците. – Виж! Дива кола!Блести и фучи! Ти от Мадрид ли идваш? Как е тате?<br /> - Здравейте, момчета. Здрасти Ани. Добре изглеждаш – Веско млъкна. Навън есента се стараеше да засипе пътя и градинката с мъгла.От съседния блок долитаха страхотни песни. - Вратата ти е счупена, Ани – промърмори Веско. – Голяма работа, ти гледай децата… Слушай, Мишо пак ти праща пари. Вземи ги.<br /> - Тате каза ли, че мама трябва да ни купи маски на Батман? – попита хитрият близнак, вперил очи в купчинката банкноти. Ана погледна Веско, който беше отслабнал още толкова, опита да се усмихне, но не успя. Понечи да каже нещо, отново не успя и- не посегна да вземе парите.<br /><br />----------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Здравка Евтимова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-589719267220004517?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-7963949724648974242011-04-19T10:56:00.010+03:002011-04-19T11:39:02.221+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-pLYXE7FNnpY/Ta1IfyGqP1I/AAAAAAAAAoI/SJjX0l7a_zw/s1600/eyosifova.jpg"><img style="float:right; margin:0 0 10px 10px;cursor:pointer; cursor:hand;width: 142px; height: 174px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-pLYXE7FNnpY/Ta1IfyGqP1I/AAAAAAAAAoI/SJjX0l7a_zw/s200/eyosifova.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5597209622754246482" /></a><br />Екатерина Йосифова е родена на 04.06.1941 г. в гр. Кюстендил. <br />Завършва руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". <br />Работи като учител, журналист, театрален драматург, редактор и главен редактор на литературен алманах. <br />Нейни стихотворения са превеждани и публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Русия, САЩ, Турция, Унгария, Франция и др., а в Македония е издадена книгата ѝ „Ништо ново“, 2003, изд. „Штрк“, Скопие.<br /><span style="font-weight:bold;">Носител е на следните награди:</span><br />Годишни награди за поезия на Съюза на българските писатели за книгите „Къща в полето“ (1983), „Подозрения“ (1993) и „Ненужно поведение“ (1994);<br />Награда на Сдружението на българските писатели за най-добра книга на годината за „Малко стихотворения“ (1998);<br />Награда „Иван Николов“ за цялостно творчество (1999) и за стихосбирката „Тази змия“ (2010);<br />Награда „Христо Г. Данов“ на Министерство на културата за художествена литература („Нагоре Надолу“, 2004).<br />Удостоена със званието "почетен гражданин на Кюстендил" през 2001 г.<br />Екатерина Йосифова получава поетичната награда „Иван Николов“ за стихосбирката си „Тази змия“, 22.12.2010<br /><span style="font-weight:bold;">Поезия:</span><br />„Късо пътуване“, 1969<br />„Нощем иде вятър“, 1972<br />„Посвещение“, 1978<br />„Къща в полето“, 1983<br />„Имена“, 1987<br />„Подозрения“, 1993<br />„Ненужно поведение“, 1994<br />„Малко стихотворения“, 1998<br />„Нищо ново“, 2001<br />„Нагоре надолу“, 2004<br />„Ръце“, 2006<br />„Тази змия“, 2010<br /><span style="font-weight:bold;">Книги за деца:</span><br />„Истинска приказка за Поли“, 1994<br />„Легенда за магичния певец“, 2000<br /><br />------------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Екатерина Йосифова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-796394972464897424?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-6094536002081749672011-04-17T14:37:00.017+03:002011-04-19T11:48:51.763+03:00<span style="font-weight:bold;">Двуострият нож</span><br /><br />Не е удобен за белене на ябълката.<br />Нито за подостряне на молива.<br />Нямам какво да му предложа<br />за намушкване, за наръгване,<br />дори за дялкане.<br />Мога обаче да го закача да виси<br />на стената, близо до мивката,<br />да оглежда с помътняващо презрение<br />неопасното ми обкръжение,<br />а аз и другите неща<br />да си живеем както досега, с едно наум<br />в атавистичните си подкория.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Красив глас</span><br /><br />по телефона<br />глас от първа необходимост<br />след хляба и млякото<br />наравно с топлината<br /><br />не си играе с прочувствености<br />не се прави на необходим<br />не се прави на красив<br />какво толкова му е красивото<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Не е</span><br /><br />Не е поливал.<br />Не е хранил.<br />Не е такъв човек.<br />Не е моят човек.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Не е необходимо да знаеш география</span><br /><br />Причината не беше в превода, те просто<br />не искаха да повярват, че страната,<br />която войските на тяхната бяха окупирали<br />превантивно,<br />не е до границата им и даже е<br />на друг континент.<br />Показахме им картата.<br />Погледнаха я.<br />Момичето попита: тази карта българска ли е?<br />Поусмихнаха се.<br />Отново всичко им е ясно.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Няма да кажа</span><br /><br />На никого няма да кажа<br />колко ми харесва<br />в тази стая, на това легло,<br />оправяно не от мен<br />и храната, приготвяна не от мен<br />и поднасяна от други ръце, не моите<br />и далечния таван без паяжини и подът<br />пребърсван от други ръце всеки ден, което<br />никога не успях да постигна, ще си мълча,<br />да не кажат че не съм за тука<br /><br />ще мълча за левитациите по гръб<br />за светлите скитания<br />със затворени очи<br />за менящите се хоризонти<br /><br />и за жужащите в ушите кехлибарени пчели<br />без жило<br />и за пърхащите златни моливи на пръстите.<br /> На К.К.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Нови стръкчета</span><br /><br />под снега. Всеки режим <br />заслужава бунт.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Трите пожелания?</span><br /><br />На ума - ненаситност.<br />На сетивата - скитане.<br />На тялото - съгласие.<br /><br />-------------------------------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">Екатерина Йосифова, "Тази змия", ИК "Жанет 45", 2010</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Екатерина Йосифова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-609453600208174967?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-77246744671989379232011-04-17T14:37:00.004+03:002011-04-17T14:54:53.198+03:0011.04.2011 г.<br />Разград<br /><br />Автор на клипа: Павел Ганчев<br /><br />Кликнете върху заглавието!<br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Заб. Оля Драева и Оля Недкова са едно и също лице.</span><br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Оля Недкова, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7724674467198937923?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-72915619685502271772011-04-15T12:40:00.006+03:002011-04-15T13:06:10.011+03:00<span style="font-style:italic;">На Г. Джагаров</span><br /><br />“Земя като една човешка длан,<br />но по-голяма ти не си ми нужна”.<br />Кой мисли тъй? - <br />комуто тя е чужда.<br />До грам аз искам нашата!<br /> Иван.<br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Иван Димитров, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-7291561968550227177?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-11837360205111097302011-04-15T10:39:00.008+03:002011-04-18T11:40:27.688+03:00Създаден на 07.04.2011 г.<br /><br />Кликнете върху заглавието!<br /><br />------------------------------------------------<br />© 2009 - 2011 Дачо Господинов, All rights reserved!<div class="blogger-post-footer"><script type="text/javascript"><!-- google_ad_client = "pub-1831268898791078"; /* blog, създаден 09-5-25 */ google_ad_slot = "8487027734"; google_ad_width = 728; google_ad_height = 90; //--> </script> <script type="text/javascript" src="http://pagead2.googlesyndication.com/pagead/show_ads.js"> </script><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/7040612991237294800-1183736020511109730?l=e-literatur.blogspot.com' alt='' /></div>Каменnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7040612991237294800.post-66640778979463346962011-04-14T08:58:00.010+03:002011-04-14T09:19:28.484+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-IKPGBnAs_8c/TaaQhbzYqWI/AAAAAAAAAoA/8-KuJ_RUjhs/s1600/images%25282%2529.jpg"><img sty