Палми Ранчев/В процепа на хоризонта

Боб Марли: Новината

Не помня как, но в центъра, зад най-големия хотел,
на малка уличка и пред смрадливо кафене,
научих за смъртта му. Докоснаха се бялото и синьото
в небето. Прозвънна, както винаги прозвънва
полетелият нагоре дух. Знаеше къде отива.


Преливане

И отново – звукът, повторилото се прозвънване.
Не от метал, а пак от дух. И вече от очакване.
Усетих, че ще падна, ще се строполя замаян
с притворени очи, прелял от новината.


Появяване

Тогава го видях – косата, кльощавите рамене и колена.
Главно – изражението. И тази невъзможност –
да срещна погледа му. Поне да уловя посоката,
дори когато определих, че е гледане навътре.


Търсене

Едва ли бе прераждане. Или опит да се надсмее
над смъртта. Над способността да се премества,
да се появява, и също толкова успешно да изчезва.
Усмихваше се без причина – чул мелодия, песен.
Приятелско подвикване. Потърсил ги в далечината.


Разстояния

Беше толкова реален, колкото е само живият.
Без да означава друго. Стоях пред кафенето,
чудех се, какви огромни разстояния, колко ли
живота е пребродил, за да го видя в този град.


Манхатън, почти събитие

Търся в отминалите дни следи от живот.
Ще ги нарека с думи. Техен кръстник ще стана.
Някакъв роднина. Или поне добър познат.
Най-често съм насилник. Или недоволен съдник.


Сиво

Времето или мигът, наречен „миг”, „година”, „вечност”,
е побягнал заек. Скри се в процепа на хоризонта.
В края на зелената поляна, по която тичам. И остана
само чувство. Детско пухче, полъх сив. Не безлично,
а истински житейско сиво. Живо – от живота – сиво.


Куче

Нищо не откривам. Сигурно погрешна е посоката.
Или мястото, където търся. Паметта ми не е чекмедже,
нито шкаф, нацвъкан от безбройни дървеници.
На надвиснало небе прилича. На играещо със всеки
срещнат куче. В Централ парк. Значи и на парка също.


Появяване

Гаджето с кожуха си припомних. Приближи, попита ме,
дали съм собственик на песа, приклекнал до крака ми.
Предполагаше от помощ някаква, че се нуждае. Обгърна
кучето, с козина, нашарена от хиляди случайности,
притисна го към себе си. Не беше луда. И сигурно защото
я разбирах, не заплаках. Бях готов, като песа безпризорен,
да замра в ръцете й. Сигурен, че съм я срещнал. Нея, търсената
от години. Място: Ню Йорк, Пето авеню, левият тротоар.


Полу-усмивка

На Бродуей и четирийсет и някоя улица, или
близо до четирийсет и някоя. Но на Бродуей.
Точно там видях опакована в парцали
миниатюрна бабка с полу-усмивка на лицето.

Стоеше до входа на Bank of не знам какво си.
Беше ясно, че няма никога да влезе, а само
ще стои над вентилационния отвор. Там
подухваше топло в ноемврийския следобед.

Запомних тази бабка – отново я видях след
десет дни на същото място: полу-усмихната.
Запомних я, защото не успях да определя
какво изразява нейната полу-усмивка.

Помня я, защото и сега, след толкова години,
виждам на лицето й същата полу-усмивка.
И отново се опитвам да разбера какво ли
наистина изразява. Какво искам да изразява?

------------------------------------------------
© 2009 - 2011 Палми Ранчев, All rights reserved!