Пламен Павлов/"Великата българска ерес" в средновековния свят

Най-изтъкнатият противник на стриголниците е ерудираният богослов и мисионер Стефан Пермски (1340-1396), автор на книгата “Мерило Праведное”, в която се чувства влиянието на Презвитер Козма и патриарх Евтимий. Стефан е не само съвременник, но и епископ, подчинен на митрополит Киприан Българина. Век по-късно (1489 г.) новгородският архиепископ Генадий, подобно на българските и византийските критици на богомилството, оприличава стриголничеството на “маркианска и масалианска ерес”. Както в България, така и в руските земи през ХV-ХVІ в. се разпространява и ереста на т.нар. жидовстващи (юдействащи). През 1504 г. техните водачи са изгорени на клада, а привържениците им – хвърлени в затвора.
БОГОМИЛСКИТЕ ИДЕИ И ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКИЯТ КАТАРИЗЪМ
Дискусиите за произхода и същността на катаризма в Западна Европа, най-вече в Италия и Франция, отчасти в Германия и Англия, продължават и днес. Редица изследователи (Ж. Дювернуа, А. Бренон, А. Казенаве, И. Хагман и др.) разглеждат катаризма като едно от многото християнски движения, появили се почти едновременно в Източна и Западна Европа в края на Х в., когато християните очакват първото хилядолетие от раждането, смъртта и възкресението на Исус Христос.
В изследванията до средата на ХХ в. доминира схващането, че е ереста е ”... съвършенно чужда на духа на християнството”. Корените й се търсят в манихейството и зороастризма. Западните хора достигат до идеите на Мани с посредничеството на византийските павликяни и българските богомили. Тази позиция, макар и по-рядко, се застъпва и от някои съвременни изследователи – както пише например Ф. Ниел, ”... не става дума за ерес (...), а за религия, съвсем различна от християнството...” Обработването на огромния документален материал, свързан с катаризма (особено архивите на инквизицията) показва, че катарските текстове и представи са свързани единствено с християнски първоизвори и апокрифи. Същевременно в тях няма никакво позоваване на нехристиянски религиозни паметници. Богословието на катарите си служи със същите понятия, които са характерни и за католическата църква, независимо че много често тълкуванията са различни. Благодарение на изследванията на А. Донден и неговата школа става ясна категоричната връзка с богомилството, която впрочем се изтъква от самите водачи на западните еретици още през Средновековието. Какно основателно заключава самият А. Донден: «Вече изглежда несъмнено, че аналогиите, които могат да се констатират между богомилската доктрина (...) и катаризма от ХІІ в., навеждат неизбежно към едно заключение, а именно – латинският катаризъм води началото си от българското богомилство...» Тези идеи, които църквата оборва и преследва в продължение на векове, имат своето отражение в Реформацията и протестантските учения на Запад.
В края на ХХ в. се появават анализи (М. Зерние и др.), според които катаризмът е своего рода «измислена ерес» (“inventer l'hérésie“), съставена от разнородни групи, които в крайна сметка остават в руслото на християнската вяра. Те по политически причини са заплаха за единството на църквата, което води до тяхното преследване. Тези опити за радикална преоценка на катаризма, подобни на възгледа за «народното католичество» в Босна, не намират сериозна опора в историческите извори и събитията от онази епоха.
Първата западна страна, в която проникват богомилските идеи определено е Италия. Това става още в края на Х и началото на ХІ в., а своеобразен “мост” в движението на ереста и нейните проповедници са южноиталианските владения на Византия. Във византийските гарнизони в Апулия и Калабрия, във войските, сражаващи се със “сарацините” (арабите) в Сицилия служат и много българи. Двама българи, Василий Боян и Христофор Българина, дори са управители на византийските земи в южната част на Апенинския полуостров. По същите места се сражава и известният пълководец Георги Маниак, отново от български произход.
Недоволството от тоталната хегемония на католическата църква и пороците на духовни и светски управници водят до възникването на еретически общности и движения, чиято връзка с българското богомилство остава неясна или просто отсъства. В някои случаи сходствата с балканските дуалистични ереси са налице, както е с движението на Жирар в замъка Монтефорте в средата на ХІ в. Друг важен фактор са борбите за власт в Милано, където е силна ролята на градското съсловие, както и на бедняшкото предградие Патария. Производно от неговото име е понятието “патарени”, с което по-късно са обозначавани италианските еретици. Така най-добри условия за утвърждаването на идващите от България и Византия дуалистични идеи се създават в Ломбардия (Северна Италия).
През първата половина на ХІІ в. (преди 1167 г.) в Милано и неговата област вече съществуват последователи на дуалистичните схващания, наричани “катари” (от грц. “чисти”) – название, което постепенно става общовалидно за голяма част от еретиците в Западна Европа. Катарите в Ломбардия имат и свой “ересиарх” (“епископ”), на име Марко. Както е известно от един антикатарски трактат, “... този Марко имаше своя сан от България...” С други думи, италианските катари признават старшинството на богомилската община “България” и следват нейното богословие, отличаващо се с умерен дуализъм. През 1167 г. при Марко пристига споменатият константинополски богомилски водач Никита. Под негово влияние Марко и последователите застават на позициите на крайния дуализъм и заедно участват в еретическия събор в Сан Феликс дьо Караман в Южна Франция.
Няколко години по-късно, когато Никита умира, в Ломбардия идва нов еретически водач от България – Петрак, вероятно идентичен с Петър, посочен като “дедец” в Синодика на Търновската патриаршия (т.нар. Борилов Синодик). Той води със себе си и свои ученици. Проповедите на Петрак са в умерено дуалистичен дух, което оказва влияние върху италианските и френски катари. Важен момент от историята на връзките между българските, италианските и френските еретици е посещението на Назарий, водач на катарите от Конкоренцо (близо до Милано), в България (около 1190 г.). Той отнася на Запад един основен паметник на учението - богомилската “Тайна книга” (или “Йоаново евангелие”), преведена по-късно на латински и използвана широко от италианските и френските катари. В послеслова към «Тайната книга» (“Liber secretus”) Райнер Сакони, бивш катар, а после противник на учението, е записал: «Това е пълната със заблуди тайна [книга] на еретиците от Конкоренцо, донесена от България от техния епископ Назарий» (“Hoc est secretum hoereticorum de Concorenzio, portatum de Bulgaria Nazario suo episcopo, plenum erroribus”).От България в Италия и Франция се появява и т.нар. Катарски требник.
През 1200 година папа Инокентий III предприма наказателни мерки против еретиците в Милано и Ломбардия. Влиянието им обаче остава силно и се радва на широка подкрепа. През 1220 г. папа Хонорий III заповядва на италианските градове-комуни да прогонват еретиците, но усилията му имат частичен и нетраен ефект. Нещо повече, италианските последователи на богомилството намират привърженици и в аристократичните среди и сред зараждащата се ренесансова интелигенция. През ХІІІ в. влиянието на богомилството прониква в редица италиански градове: Флоренция, Неапол и др., вкл. и в самия Рим. Папството взема крути мерки, а през 1231 г. папа Григорий IX учредява инквизицията и поверява борбата с ересите на ордена на доминиканците.

Бугрите

Във Франция, подобно на Италия, влиянието на богомилството е свързано с ереста на катарите. Контактите на българските еретици с френските им събратя и последователи се осъществяват по различни пътища. Съществена е ролята на кръстоносните походи през ХІ-ХІІІ в. и свързаното с тях движение на западноевропейски поклонници (пилигрими) през българските земи и Константинопол към Палестина и Божигроб.
Богомилството прониква във Франция през Северна Италия (Ломбардия). Постепенно се създава общност на еретическите общини от Северна Италия и Южна Франция (преди всички областта Лангедок), които поддържат трайни връзки с България и Византия. Освен катари, те са наричани и албигойци.
През 1157 г. се съобщава за катарска община в Реймс. Както стана дума, през 1167 г. ломбардският катарски “епископ” Марко и богомилския “ересиарх” Никита се отправят при своите съмишленици в Южна Франция. Свиканият “еретически събор” се провежда в град Сен Феликс дьо Караман в района на Тулуза (1167 г.). Богомилът Никита е схващан от своите събратя като своеобразен “папа” на еретиците в цяла Европа. Той ръкополага “епископи” на френските катари, които да следват учението на българските и балканските богомили. В тази връзка научаваме, че в българските земи има две богомилски общини – България и Драговичия (в Родопите и част от днешна Македония). Общината “България” е на умерени дуалистични позиции, наследени още от легендарния поп Богомил. С по-радикални възгледи са богомилите от “Драговичия”, което навярно се дължи и на преките им контакти с павликянската общност в Северна Тракия. Впрочем по онова време павликяните в Пловдив и неговия регион в основната си маса са българи.
Богомилското влияние във Франция остава силно и през ХІІІ в. Своя принос в това отношение има и създаването на Латинската империя след завладяването на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход, които в мнозинството си са французи. Както стана дума, създава се и “латинска” еретическа общност в имперската столица. От друга страна, през 1211 г. българският цар Борил (1207-1218) свиква православен събор против богомилите. Техните водачи са осъдени и експулсирани извън страната. Твърде вероятно е някои от тях да търсят убежище при своите събратя в Константинопол и оттам да се насочват към своите съмишленици в Южна Франция, с които, както стана дума, имат отколешни връзки.
Вероятно още през ХІІ в. френските еретици започват да се самоопределят като “българи” (“бугри”) по вяра. Френският хронист Робер Оксер разказва за възгледите на рицаря Евранд, които били породени от “ереста на българите” (“haeresis illius, qui Bulgarorum vocant”). Сведението е от 1201 г., но “българската ерес” явно е известна отдавна на неговите читатели.
Френският теолог и противник на катарите Стефан Бурбон отбелязва: “Те се наричат още и българи, тъй като свърталището им било в България...” Известния хронист Алберик също отбелязва водещата роля на българските еретици спрямо френските им съидейници и последователи. Той стига до заключението, че ереста е много древна, пишейки: «През 281 г. в Персия се появила най-позорната ерес на манихеите, които в наше време се наричат българи...»
Проникването на богомилството, а отчасти и на павликянството в Западна Европа, среща яростната съпротива на католическата църква. През 1179 г. в Латеран е свикан събор, който анатемосва еретиците, като отделя специално внимание на тяхната активност в Южна Франция. Няколко десетилетия по-късно папа Инокентий ІІІ (1198-1216) свиква нов събор в Латеран (1215 г.), който взема решения за непримирима борба с еретиците. Южна Франция става обект на серия кръстоносни походи, предвождани от Симон дьо Монфор. В борбата с катарите наред с религиозните се решават и чисто политически въпроси предвид решимостта на френските крале да се наложат над силната местна аристокрация. На свой ред, за разлика от българското болярство, тази аристокрация приема катарските идеи. Основната база на въоръжената катарска съпротива, крепостта Монсегюр, е завзета от кралската армия през 1244 г. Катарите са подложени на безмилостен геноцид, при който загиват десетки хиляди... Заедно с държавата срещу еретиците действа енергично и католическата църква. Като един от най-суровите инквизитори се проявява Робер Бугр («Българина»)(«Robert le Bougre») – бивш еретик и може би българин по потекло.
Френските религиозни "дисиденти" изпитват уважение и респект към своите български събратя, благодарни са им за получените знания. Те стигат дотам, че сами често се представят като "бугри" ("българи" по вяра), подчертавайки своята връзка със своите духовни учители. Примерите в средновековната френска литература са многобройни, налице са и значими следи във френския език. Споменът за френските «бугри» се е съхранил и в топонимията – известни са близо стотина “български” имена на селища и местности – в департаментите Од, Калдадос, Шер, Енд и Лоара, Мен и Лоара, Севр, Вандея, Дордон, Жиронда, Марна и др. Едно от най-интересните свидетелства за българското богомилско влияние е името на селището и планинският връх Бугараш, недалеч от Тулуза. “Историята” на Бугараш беше умело разказана в документалния филм на Максим Караджов и Цветан Томчев (2008 г.).

Силата на френските катари през ХІІ в. се проявява и в Испания, по-конкретно в Каталония, посещавана от еретически проповедници. «Българската ерес» прониква по различни пътища и в средновековна Германия. Вероятно най-силно е влиянието от Ломбардия, която е в състава на «Свещенната Римска империя на германците» и поддържа активни политически и търговски връзки с немските земи. Впрочем, независимо от големите разстояния, достатъчно силни са и българо-германски връзки още във времето на цар Петър и възникването на богомилството. Важен фактор за движението на хора и идеи е немското участие в кръстоносните походи, особено във Втория (1147) и Третия (1189-1190), когато хиляди германци преминават и пребивават месеци наред в българските земи. Първият по-значим случай на еретическата дуалистична пропаганда е свързан църковен процес в Кьолн (1143 г.). Подложени на гонения и съд, водачите на еретиците изтъкват старите корени на своята вяра, която съществувала в “... Гърция (т.е. Византия) и някои други страни...” В пренията с католическия богослов Екберт изтъкват схващания, сходни с тези на български богомили. Водачите на Кьолнските еретици, сред които е и техният ръководител Теодорих, са осъдени на смърт и изгорени на клада. Сведения за еретически групи, сходни с богомилите, има и за Саксония, Бавария и други германски провинции.
Още през втората половина на ХІІ в. богомилски влияния, свързани най-вече с френските катари, проникват и в Англия. Още през 1159 г. един проповедник на име Жерар с трийсетина свои съмишленици, между които и жени, пренася “заразата” в Оксфорд. Духовните и светски власти вземат крути мерки против еретиците, включително до налагане на смъртни наказания. Влиянието на богомилството в Англия е регистрирано и в някои средновековни литературни и апокрифни паметници. Те дават възможност да се търсят дуалистични и богомилски идеи в ереста на английските лоларди. Всичко това на свой ред свидетелства за силата и универсалните общочовешки послания на “Великата ерес” или, както е по-справедливо да се каже, на “Великата Българска ерес”.

Край

----------------------------------------------------------------------------
© 2010 Пламен Павлов Дачо Георгиев, All rights reserved!